Платон-"Федон"

Р Е Ф Е Р А Т



“ФЕДОН” – Платон

Въпросът за безсмъртието на душата и съществуването на живот след смъртта е един от най-разискваните през вековете. Интересът към този проблем вероятно произтича от чисто човешкия страх към смъртта, която е едно от малкото сигурни събития в живота ни - тя винаги настъпва, но едновременно с това тя е съпроводена с много неизвестни и неизяснени въпроси, а неизвестното почти винаги буди ужас сред хората. Затова всяка религия и философско учение се опитват да дават своя отговор за тези екзистенциални въпроси. Изказани са различни мнения: за съществуването на Рай и Ад, на Подземно царство или Небесно царство, за прераждането в животни или отново в хора, за съществуването на четвърто измерение, за същевременното съжителство както на живи хора, така и на духове, и още много различни твърдения…Така съвременният човек има благоприятната възможност да избира измежду цялото това множество от хипотези онази, която най-много се доближава до неговите лични виждания, но доколко поне едно от тези мнения отговаря или поне малко се доближава до истинта за съдбата на храта след смъртта, все още не е достатъчно изяснено.
Платон  разглежда проблема за човешката душа и живота й след напускането на тялото. Плод на усиията му е диалогът “Федон”. Несъмнено замисълът на творбата  е оригинален - да бъде разрешен този въпрос от човек , осъден на смърт, човек, очакващ след броени часове да тръгне по пътя към неизвестното. Със сигурност само една изключително духовно извисена личност може да разсъждава трезво в такъв момент и да запази самообладание на прага на смъртта. Съобразявайки се с това изискване, Платон избира за свой герой друг велик философ, какъвто несъмнено е Сократ.
“Федон” е творба, основана на действителни събития и реално съществуващи личности, от което възниква въпросът за историческата достоверност на Платоновия Сократ и на кого от двамата принадлежат разсъжденията, представени в диалога. Вероятно в науката този проблем е широко дискутиран повече от векове, поради което ще оставя разрешението на този въпрос на специалистите. Платон има за цел да придаде оригиналност на творбата, като не трябва да изключваме вероятността истинският Сократ да е изказал подобни твърдения в деня на своята смърт и да е приел по подобен начин края на дните си, подобно на представеното ни във “Федон”.
В първата част от диалога Сократ обосновава липсата на страх  пред смъртта, която той чувства, с думите: ”единствено просто и безспорно е това, че за някои хора е по-добре да са умрели, отколкото да живеят ”. Според него тялото държи душата на човек в “окови” и за да разберат истината за света, на хората е нужно да се освободят от този затвор. За да достигне до познанието и разума, душата трябва да се откъсне от съжителството си с тялото. Този акт на освобождаване е пътят на душата към щастието.  Към това философът призовава всички свои приятели и ученици, но едновременно с това той остро осъжда самоубийството като средство за преминаване на душата в по-добрия свят: “че е нечестно сами да си направят това добро, ами трябва да чакат друг някой благодетел!” Тези Сократови думи могат да бъдат приети и като противоречие на общоприетия принцип за “свещенността на човешкия живот”, към който се придържат почти всички съвременни учения и религии. В диалога се забелязва косвен призив към активизиране на убийствата, при което се очаква, че жертвите трябва да възприемат това насилие с благодарност.
В останалата част от своя последен ден Сократ си поставя за цел да убеди последователите си, че неговият път е правилен и всеки от тях трябва да го следва. От думите на философа става ясно, че той вижда в смъртта възможност да постигне пълно познание, което няма по никакъв начин да бъде заблуждавано от плътта.Желаем ли да разберем нещата в чистия им вид, трябва да се освободим от тленното. Не става ясно обаче под каква форма и по какъв начин  ще се достигне до тези разкрития, а дори и те да бъдат достигнати, не е ясно защо в последвалото възраждане те не изкристализират още в началото или дори и по-късно в съзнанието на философите, защото, ако е вярна теорията за “учението като припомняне”, поне един от учените при поставянето на въпроса за същността на нещата не си спомня “истината”, до която той се е докоснал в предходната смърт. Следователно не се откриват доказателства, че след смъртта си човек ще постигне така желаното истинно познание.
Във втората част на диалога е разрешен, доколкото това е възможно, проблемът за безсмъртието на душата. Изказани са четири аргуменра, които Сократ успява да защити пред своите ученици и приятели.
Първият аргумент е логичен и добре обоснован. Той се основава на твърдението, че всичко на този свят се поражда от своето противоположно. Сократ противопоставя на живота смъртта. Според твърдението му смъртта произтича от живота, а живота – от смъртта. Следователно душата    трябва да съществува, преди да се всели в тялото, и да продължава да живее и след като го напусне.
Второто доказателство за безсмъртието на душата е неясно и се основава на хипотезата, че “когато го питат, ако го питат правилно, човек отговаря за всичко тъй, както си е.” Целият втори аргумент е построен на базата именно на това мнение, като е направен опит то да бъде доказано с твърдението за еднаквостта на нещата и стремежът им да се наподобяват. Този аргумент обаче остава недостатъчно изяснен и с пропуски. Самият Сократ казва, че ние разполагаме с всички възприятия веднага след като се родим. Тогава не е ли по-логично да приемем, че нещата, които виждаме около нас още от първия ден от съществуването ни, ние възприемаме като база за по-нататъшно сравнение, а не знания от предходен живот.
Вторият аргумент за безсмъртието на душата може да бъде поне отчасти решен, ако си зададем въпроса за начина, по който великите учени достигат до своите гениални открития. Възможно е това да се дължи на някакъв проблясък от миналото. Ако се приеме, че един човек се е стремял цял живот да постигне пълно познание в дадена област, но същността на нещата непрекъснато му се изплъзват, то едва след смъртта, освобождавйки се от заблудата на плътта, той ще успее да се докосне до истината. Тя, от своя страна, ще бъде разкрита от останалите хора едва след повторното прераждане на душите им. Но дори и тогава не е сигурно дали изобщо, или до каква степен това съвършено познание ще се възстанови в съзнанието на човека и дали той изобщо ще има възможност да го разбере.
Съществува една друга теория, която обяснява гениалните разкрития на някои личности - това е т.нар. “всемирно съзнание”. Според него цялото човешко познание - минало, настоящо и бъдещо - е около нас и то е достъпно за всички хора, но някои от нас притежават по-големи способности да привличат тези знания към себе си. И до днес не е ясно дали една от тези теории е вярна.
Третият аргумент за безсмъртието на душата е построен на тезата, че човек е съставен от две части: видима и невидима. Видимата част е тялото, което е смъртно, а невидимото е душата, която наподобява божественото, следователно тя е безсмъртна. Тук за първи път Сократ изказва представата си за живота след смъртта: “ ако от тялото душата се отделя чиста”, тя се отправя към “подобното ней невидимо, към божественото, безсмъртното и разумното”, където ще намери щастие, защото ще се оттърве от всички човешки злини. Според него истинският философ ще намери своето достойно място сред боговете. От диалога става ясно, че Сократ искрено е вярвал в безсмъртието на душата и си е изградил своя теория за съществуването й, след като напусне тялото. В неговата представа са се вплели няколко идеи за уредбата на живота ни след смъртта, които по-късно се развиват самостоятелно.
Веднага след настъпването на смъртта на тялото, душите заедно със своя “дух - покровител” отиват до мястото, където ще бъдат съдени. След произнасянето на присъдите, едни се отправят към небето, сред боговете, а останалите се насочват към подземното царство, където остават, докато не изкупят греховете си и не се преродят отново. Прераждането в животно, в зависимост от живота на земята и направените грехове, е следващият етап от съществуването на душата, които не са посветили живота си на усъвършенстване на духа.
При четвъртия аргумент за безсмъртието на душата Сократ отново се връща към въпроса за противоположностите, но разгледан  от друг ъгъл: че те взаимно се изключват и не могат да се приемат помежду си. Действително, ако душата е носителят на живота, следователно тя има за своя противоположност смъртта, като носител на разрушението. Когато те се доближат, те или ще се отблъснат, или и двете ще се унищожат. Сократ предприема първия възможен изход, като напълно пренебрегва другата възможност. Така той доказва, че ако те взаимно се отблъскват, смъртта няма никога да достигне душата, която е безсмъртна. Внимание заслужава също така и възможността двете противоположности да се унищожават. Ако подобно на магнит животът и смъртта взаимно се привличат и при съприкосновението си те и двете се унищожават, какво става след това? Дали това е краят на душата ни, или тя се преобразува като нещо друго, което е все още твърде далече от нас и ние не можем да го осъзнаем?
В диалога “Федон” Платон засяга и други области на познанието. Изказани са любопитни теории за структурата на Земята като планета, нейното разположение в Слънчевата система и други въпроси. Но въпреки това, проблемът за безсмъртието на душата си остава централен. Платоновият Сократ поема по пътя към неизвестното с ясното съзнание, че го очаква един по-добър, по-човечен и по-красив свят. Затова смъртта за него не е отблъскваща и страшна и той спокойно я приема.
Какво е това смъртта? Какво следва след нея? Съществува ли живот извън тялото и ако съществува, къде и под каква форма? Това са само една малка част от въпросите, на които човечеството векове наред търси отговори. Хората желаят да получат достоверно обяснение за съдбата си след смъртта, което все още никой не е дал. Тази проблематика ще бъде още дълги години във фокуса на учените и философит. Затова ни остава само вярата, вярата, че смъртта не е краят, че там - зад тунела - ни очаква едно по-добро бъдеще.