Унамуно казус

                    КАЗУС

‘Всичко, което е жизнено, е ирационално, а всичко, което е рационално, е антижизнено, тъй като разумът е по същество скептичен.‘
                                   Мигел де Унамуно

     Според Унамуно философията е израз на екзистенциалния стремеж на човека да разбере света и живота и да си състави единна цялостна представа, която му помага да живее. Но тъй като реалната действителност по своята същност е ирационална, а разумът е само нейна надстройка, философията винаги се поражда от индивидуалната точка на отделния човек, основана върху емоционалното отношение към живота. Философията е призвана не да строи системи, а да се превърне в индивидуално екзистенциално философстване, което трябва да разкрие отделната личност в нейното конкретно и неповторимо съществуване, което винаги е лично, интимно и субективно. Затова истинският смисъл на човешкото съществуване намира своята реализация в свободата на субективно-личностното от всичко обективно, в това число и от обективните рационални умозрителни спекулации. Истината не е в това, което човек знае, а в това което човек е. Самата истина не може да се знае, в истината човек може да бъде или да не бъде. Тя е екзистенция – онова неизразимо, ирационално начало, което присъства в отделния индивид и определя неговия живот. Екзистенцията не е просто съществуване в света, а съществуване в субективността на вътрешния живот на личността като самоотношение на ‘Аз-а’ към самия себе си. Именно в тъждеството на човека с неговата екзистенция, в идентичността на отделната личност с нейния собствен ‘вътрешен живот’ можем да намерим смисъла на човешкото битие. Екзистенциализмът на Унамуно представя човека като същество, което много повече се определя в своето конкретно битие на интимността и чувствата, отколкото на разума. Играта на действията и противодействията между външния и вътрешния свят на индивида е това, което дава съзнанието за собствено Аз.
Ако приемем, че разумът е по същество скептичен то истината е недостижима. Сетивното познание непрекъснато ни заблуждава, но също така не е сигурно и познанието, което е аргументирано с логически средства. Да се съмняваме означава да имаме недоверчиво отношение към възможността за постигане на истината. Съмняващият се човек притежава остро чувство за относителността и преходността на нещата. За него пълната и абсолютна истина е непостижима, защото светът се изменя постоянно. Според рационализма разумът е основна способност за познание, на разума е дадена истината. Дори за някои философи-рационалисти и самото битие е разум, разумът определя историята на човечеството и в крайна сметка взема връх над човешките страсти. За Декарт за да открием истината е нужно поне веднъж в живота си да подложим всичко на съмнение, доколкото това е възможно. Тъй като, преди да сме станали възрастни, ние сме съдили ту правилно, ту неправилно за нещата представящи се на нашите сетива, много от тези прибързани съждения ни пречат да стигнем до познание на истината и до такава степен ни обладават, че няма никакви изгледи да се освободим от тях, освен ако не се решим поне веднъж в живота си дасе усъмним във всичко. Полезно е също така да смятаме за истинно всичко, в което можем да се усъмним. За Декарт доколкото съмнението е акт на мисленето, то най-достоверното начало за нашето позноние е факта на мисленето. Така неговият методически скептицизъм преминава в своята противоположност – в увереността и сигурността на нашето мислене. Но това не е ли парадокса на пълния скептицизъм ? Защото ако скептикът е неуверен във всичко, то той не би бил уверен и в неистината, както и в самия метод на съмнението.