Августин и Плиний Стари - есе

“ Какво е времето, ли? Като не ме питат – знам.
Като ме попитат не мога да кажа “.
                            Августин



Средновековието, като период в европейската история, е ситуирано след Античността не само в темпорален, но и в смислов аспект. През Средновековието човекът продължава да е във връзка с природата, подобно на Античността, но не като изначално, взаимосвързано цяло. Човекът е издигнат над природата, той е творение по образ и подобие на своя Творец. В този период църквата е основната институция в културния и политически живот. Християнската вяра “ диктува “ на философията проблемите, които да изследва. Смисълът на философията вече не е, както в Античността, търсене на истината като такава, а търсенето на вечната, свята истина – т.е на Бога. В християнската философия вярата предпазва от заблуждение, водейки разума към Твореца. Четвъртото столетие след Христа е решаващо за формирането на християнската идеология. Този период е известен под наименованието “ патристика “ , епоха на отците на християнската църква. Един от известните представители на този период е Св. Аврелий Августин.Образованието си получава в школите по граматика и реторика в Тагаста и Картаген. Няколко години пребивава в Италия, където под влияние на Амброзий приема християнството. По известни негови съчинения са : “ За реда “, “ За християнското учение “, “ За божия град “, “ Изповеди” , в които той описва своя път към християнската вяра.  Съществен въпрос, на който Августин акцентира е проблемът за времето. Защото времето е неотменно условие, чрез и в което се конституира човешкия живот.То е жизнения ракурс, с който човешкото съществуване разполага.
Дали времето е реално според Августин? С отговора на този въпрос ще започна настоящия анализ.  Може ли да е реално нещо, което не можем да видим, не можем да усетим, не можем да обясним. На въпроса какво е времето Августин отговаря, че когато не го пипат знае, а трябва ли да отговори не може. Съществува ли тогава времето или по – скоро не ? Августин приема, че то съществува. Ние го измерваме, а не можем да измерваме нещо, което го няма. И след като ние живеем в това време, значи все в някакъв смисъл го познаваме и въпреки това сме неспособни да го обясним. Парадоксът е, че ние знаем какво е времето, но трябва да го схванем по такъв начин, че да можем да го обясним. Всеки от нас има вътрешен усет за времето, но ни е трудно да го обясним в понятия.
Нека сега акцентираме върху виждането на Августин за това кога е създадено времето и дали то като Божие творение предхожда или  следва   света  и  хората.  Августин  дава   следния   отговор :
” Преди бог да сътвори небето и земята нищо не е правил. Защото ако е правил нещо, то какво друго е правил, ако не творение, а не може да се прави творение без време, т.е когато Бог е създал небето и земята, то тогава той е създал и времето, а времето се появява заедно с творението като мярка на движението и промените на нещата. Светът не е бил сътворен “ по  - рано “, просто защото не е имало “ по – рано “. Ето защо Августин отхвърля като смислен горния въпрос, защото преди сътворението на небето и земята не е имало небе и земя. Или както той казва в “ За Божия град : “ Да се говори, че е имало време, когато не е имало време е също толкова абсурдно, както и да се говори, че човекът е съществувал, когато не е имало хора, или че този свят е съществувал, когато все още не е съществувал свят”. “ времето е сътворено, защото се характеризира с изменчивост и неустойчивост, а че то е изменно и неустойчиво личи от това, че то се разделя на части: минало, сегашно и бъдеще. Миналото време, казва Августин, вече не съществува, понеже го няма, то е отминало. Когато е било настояще, то е съществувало, но преминавайки в минало, то спира да съществува. Бъдещето време също не съществува, защото още не е. Ето защо единственото време, което съществува е сегашното. Но, разглеждайки го по – обстойно, Августин разбира, че то се състои само в един кратък, неделим миг и опитвайки се да увеличим по трайност този миг, то той веднага се разделя на минало, настояще и бъдеще. Как тогава, пита Августин, от времето съществува само един кратък миг, в който е разположено настоящето, и наистина ли и този миг съществува, щом той идва от бъдещето, което все още не съществува и преминава в миналото, което не съществува? Освен това ние мерим времето. Казваме, че едно време и по -дълго или по – кратко от друго, или че две времена са равни по дължина. Както описах и по – горе, щом мерим нещо, значи то съществува. Но как мерим миналото, ако то не съществува, и как мерим бъдещето, ако то все още не съществува, и как мерим настоящето, ако то се състои в един неделим миг? За да се  реши този проблем времето е било идентифицирано с движението. “ От един учен човек чух, че времето, това е движението на слънцето, на луната и на звездите.” Но Августин не се съгласява с това, защото движението на едно тяло, представляващо неговото преместване, може да изисква по – дълго или по – кратко време.
Но какво е времето тогава???
Щом то е сътворено по своята същност то е изменение, значи времето не може да бъде вечност. И тук трябва да разграничим тези две понятия: “ време “ и “ вечност “, защото за да разберем Августин, трябва да не приемаме времето като даденост, а като дадено от Бога, като Божие творение. Бог е създателят на времето и затова той стои над него. За него годините не вървят, нито идват, а стоят наедно. Понеже стоят неподвижно, минаващите не го изместват от идващите, понеже не преминават. Годините на Бога, казва Августин, са един ден и този ден е вечността. И това е понятието, което ние не можем да разберем, защото за разлика от Бога нашите години идват и отминават и минаващите се изместват от идващите, т.е ние сме във времето, което по същество е неустойчиво и изменчиво. За да разберем времето е необходимо да го погледнем от гледна точка, която ще ни позволи да подредим миналото, сегашното и бъдещето в едно неделимо цяло, в което да можем да ги възприемем. От тази гледна точка времето ще ни се представи като разделена на минало, сегашно и бъдеще вечност. Затова според Августин е неправилно да се говори за минало, настояще и бъдеще време, а ще е по – удачно да казваме сегашно за миналото, сегашно за настоящето и сегашно за бъдещето. Миналото съществува в  паметта ни, ние имаме спомен за него и именно тогава, когато то възникне в нашата памет, на нас ни е възможно да го  възприемем и измерим. И бъдещето съществува подобно на миналото, само че в очакванията ни. Така ние сме способни да го възприемем. Или ако цитирам Августин: “ паметта е настоящето за миналото, виждането – настоящето за сегашното, очакването- настоящето за бъдещето”. Тези три времена не можем да видим никъде другаде ако не в душата. Душата е онова вечно “ сега”, което поне малко ни доближава до вечността.  
“ Единственото сигурно е, че няма нищо сигурно “
                              Плиний Стари


Живот. Това е нещо странно и уникално. Цяла Вселена, създадена с една единствена цел и тази цел е животът. Това не е просто математическо уравнение, което човек може да реши. Животът е много по – комплексен и сложен. В него няма нищо сигурно. Той е пълен с неизвестни. Животът не е теорема, която може да се докаже. Понятия като константи не съществуват. Животът може да бъде сравнен с математическа задача, в която няма дадено, а единствено търсено.
Всичко е субективно. Никой не може да каже, че нещо е истина или лъжа. Няма такова нещо като абсолютна истина или абсолютна лъжа. За физика Земята е просто едно тяло с определена маса и размери, но за биолога тя представлява изключително благоприятна среда за живот. Астрономът вярва, че тя е планета, разположена в Слънчевата система, а политикът счита, че е просто поле за изява и контрол. Всички са прави, но в същото време и всички грешат. Няма правилна дефиниция за понятието земя. Просто човек го е създал, за да бъде по подреден животът му.
В света не съществува нищо крайно. Винаги има бяло и черно. Нищо не е абсолютно. Ако го нямаше черното, как бихме могли да знаем какво представлява бялото? Колкото и да е добро едно действие, то винаги има капчица зло в себе си. Това просто правило е в сила относно всичко.
Светът е различен за всеки. За едни светът е визуална феерия, за други той е пълен с миризми и вкусове. За слепия няма цветове и образи, съществуват единствено звуци. Той е способен да “ вижда “ в някои аспекти, дори по – добре от зрящия. За него не съществува всичката тази визуална илюзия. Той възприема всичката информация, с която ни засипват по свой собствен начин, различен от този на другите. Всичко, което виждаме е създадено от нас самите, от нашето въображение. Човек вижда околния свят по начин, по който му е угоден на него, а не такъв какъвто е тай в действителност. Никой не може да каже какъв е светът наистина. Нещата винаги имат различни измерения. Лявото е дясно за едни, а горе или долу за други, единствено защото сме триизмерни. Например шапката си има своя специфична форма, но за Малкият принц на Екзюпери тя е просто слон, глътнат от боа, който изключително много наподобява шапка.
Човек е  “ Бог “ и може да промени всичко. Той сам си създава света около него. Един ще иска да го направи цветен и пълен с радости, друг черно – бял. Всеки живее в своя собствена утопия, която е затворена за останалите. Той царува спокойно в тази илюзия без някой да го безпокои и тормози. Светът е игра изпълнена с неточности, съмнения и несигурности. Най – лошото е, че човек даже не може да се откаже.