Образование на съвременното общество

Какво образование изисква съвременното общество? Индустриалното общество е дисциплинарно. То е основано от множество институции, които имат за цел да селекционират и разграничават индивидите. След осъществяването на тази селекция едни биват “изключвани”, а други обявявани за “нормални” индивиди. Чрез своите механизми на действие всички дисциплинарни институции имат за цел да “нормализират” - училището да направи от децата възрастни, болницата от болния здрав, затворът да превъзпита престъпниците. Масовото образование е “хитроумна машина”, изработена от индустриалното общество, за да произведе такъв тип възрастни, които са му нужни. Зад примамващата, “открита учебна програма”, чрез която масовото образование предлага познания по четене, писане, математика, история и други предмети стои една невидима или “скрита учебна програма”, която е далеч по съществена. У повечето индустриални нации тя се състои – от три курса: един по точност, един по послушание и един по монотонна повторяемост в труда. Целите на модерното образование са свързани с промени в икономиката и по – точно с индустриалния начин на производство. Този тип производство има нужда от “полезни” и “дресирани” индивиди. Експанзиращата власт на Нормата в модерното общество поглъща в себе си всякакви отклонения. Доколкото детето се оказва не – възрастен, болният – не – здрав, лудият – не – нормален, а жената – не – мъж, дотолкова всяко отклонение трябва да се окаже не – отклонение, да бъде нормализирано. Дисциплинарните технологии изцяло завладяват обществената структура, водейки индивида от една дисциплинарна институция към друга. Дисциплинарната власт е свързана с нормата, с нейното неспазване и отклоненията от правилата. Всяко отклонение, неспазване и несъответствие се санкционира. Попадайки в дисциплинарната институция индивидът бива нормализиран. В основата на дисциплинарното наказание стои поправянето, а негова основна цел е да намали отклонението. Наказанието в дисциплинарните институции е елемент на поощряване и санкциониране. Успехът на дисциплинарната власт се дължи на използването на прости инструменти: йерархичния поглед, нормализиращата санкция и една специфична процедура, която е резултат от тяхното комбиниране – изпитът. За да функционира тази власт тя трябва непрекъснато да наблюдава и санкционира. Дисциплинарното наказание има за цел да намали отклоненията т.е. то е поправително. Дисциплинарната власт е свързана преди всичко с Нормата – с нейното неспазване, с отклоненията: несъответствията, грешките, неспособностите, негодността на индивидите. Нейната основна цел е нормализацията: тя не възмездява, а предотвратява, превръщайки “външната принуда” във “вътрешни самозадръжки”. Целта е всички да си приличат и да са способни да извършват задълженията си. Властта на Нормата прониква вътре в телата на индивидите, за да бъдат “полезни” и “дресирани”. Индивидите биват непрекъснато класифицирани, диференцирани и санкционирани чрез изпити. Изпитът не е просто санкция на обучението, а негов постоянен фактор. В съвременното общество съществува свободата за избор и множествеността на перспективите. Те дават възможност на всеки човек сам да “подреди” своя живот като “мозайка“ с най-разнообразни парченца от различни култури и да сътвори един колаж. Всеки индивид изгражда своята “мозаична култура“, но това поведение не е случайно, то е продиктувано от механизма на съблазън. Тази съблазън не се стреми да налага универсалности, а напротив тя е многообразна, отворена за всеки отделен човек. Тя се съобразява с желанията и идентичността на всеки. Това е свят на все по-големи възможности за индивидуален избор и комбинации, позволяващ свободно движение и селекция. В модерността социалният контрол е свързан с налагането на определена перспектива към нещата. В класическата модерност се налага линейна перспектива, чисто рационалното, а чрез дисциплинарните технологии социалният контрол се вгражда в телата. При настъпилите процеси няма налагане на линейни структури, а множественост на перспективите и гледните точки, утвърдени от колажа. В него няма предостановена перспектива на гледане. Самият свят гледа – той консумира образите. Отношението между скорост, разстояние и време са откъснати от всякаква човешка съотнесеност в името на зрелището. Това е светът изцяло мотивиран от желанията на хората. Това е светът подчинен на съблазънта. Дисциплинарната власт отстъпва мястото си на нов тип социален контрол, който привидно произтича от самия човек. Но той не се вгражда в телата, а в желанията. Символната политика на медиите може да се мисли като онзи инструментализирал се публичен ред, който обслужва потребителският етос, като формира света на желанията и по този начин упражнява контрол директно в тях, вместо върху тях. Модерната държава, дисциплинарна по своя характер, формира дисциплинарни институти като училище, армия, затвор, болница, фабрика, в които непрекъснато се работи по усъвършенстването, възпитанието, оздравяването на човешкото тяло, увеличаването на неговата производителност, способност към послушание и изпълняване на команди. Образованието се явява част от тези дисциплинарни практики. То изпълнява нуждите на модерната държава. Неговата роля е да произведе “телата-машини” необходими за този тип държава.С развитието на държавите все повече обществото и образованието се обръщат към личността, към нейните желания, към свободата на избор, към свободното общуване, към неограничения достъп до информация. Този процес се характеризира с пълното скъсване с първоначалния период на модерното общество, демократично, почиващо на дисциплината, стремящо се към универсалност, моралистично, идеологично, служещо си с принуда. Институциите вече не налагат универсалности чрез принуда, а се съобразяват с мотивацията и с желанията на хората. Контролът от страна на държавата, чрез дисциплинарните технологии, е заменен от много по-фини механизми на контрол. “Дресирането” на хората в обществото вече не става чрез принудата и дисциплината, нито чрез възвишеност, а с помощта на самосъблазънта. Този нов принцип на властване е възможен в потребителското общество, в света на желанията, но той е невидим и се привижда, като че ли произтича от самите консуматори. Образованието е “обречено” на промяна в потребителското общество, но то се оказва обременено от тежестта на излишък от знания и невъзможността за бърза промяна. За да отговаря на променящото се общество то също трябва да започне да “съблазнява”. Едно образование е обречено да бъде от вчерашния ден, т.е. да е предварително остаряло, ако се преподават знания, които са вече остарели. Променя се и ролята на преподавателя, като надзираващ и етикетизиращ. Изборът на учебник не е задължителен, а може да се ползват всякакви източници. Училищните програми, а и самите училища не могат да задържат учениците в своите граници. Появата на интерактивните технологии е условие за получаване на незабавно и съвсем ново знание и информация. Обучението чрез интерактивните технологии позволява едно постоянно учене на хора от всички възрасти. Образованието “online” позволява обучение без да се напуска работното място. Това са курсове и преквалификации, които позволяват набавянето на най – актуално знание. То се осъществява чрез интернет и е свободно за всички желаещи. То е глобално и неговият принцип на привличане на учащи е отново принципът на съблазънта. Появяват се нови източници на знание, които са информационни и развлекателни, а и отделните индивиди, чрез интерактивните технологии, се самоопределят като носители и производители на знание. Постепенно училището загубва монопола си върху образованието за сметка на нарастването на образователните функции на други институции, например на средствата за масова комуникация. Знанието и информацията са новия тип богатство. Неравностойният достъп до тях усилва неравенствата в обществата. Достъпът до образование и информация увеличава шансовете на индивида, групите, обществата за успех, социалноикономическо развитие и мобилност. Лишените от образование, информация и интелектуален капитал са обречени на локалност и самозатваряне. Съществуването на образователната система зависи от начина й на промяна, която трябва да отговаря на изискванията на новото общество. Потребителското общество и свръх индивидуалността са в противовес на произвежданите от масовото образование “покорни”, “полезни” и “дресирани” индивиди. Дисциплинарните технологии, така характерни за модерната държава, са в разрез със съществуващите механизми в съвременното общество. Изброените характеристики, на които се гради модерното образование, започват да изчезват. Навлизането на интерактивните технологии предполага и навлизането им в образователната система. Активното използване на интернет в целия свят е началото на превръщането на обществото във виртуално. Водеща роля в него заема притежанието на информация и знание. В модерното общество те се получават от образованието, а в информационното не могат да се получат “на готово”, защото непрекъснато се променят. Новото общество разделя индивидите на два типа: на консуматори (лаици), подчинени на съблазънта и притежатели на информацията, които произвеждат тази съблазън. Образованието не може да предложи актуално знание и информация т.е не може да “произвежда” добре информирани граждани, ето защо то става “производител” на потребители (лаици). Притежателите на информация, за да бъдат винаги такива трябва непрекъснато да актуализират своите знания и умения чрез новите интерактивни технологии за обучение. С промяната на обществото паралелно се наблюдава и развитието на процеса на индивидуализация, подпомаган от потребителското общество. Това е едно общество, в което отношението на хората към всичко заобикалящо ги може да се характеризира като “истинско безразличие”. Вълната на безразличието е заляла всичко и е освободила институциите от предишното им величие и същевременно от тяхната власт и емоционално въздействие.Безразличието непрекъснато се увеличава. Димитър Манев

Пробация и пробационни мерки

   Пробация и пробационни мерки 

 
  В превод от английски език думата пробация (probation) означава проверка, изпитание, изпробване. Пробацията е процес на тестиране с оглед установяване на пригодност. Пробацията е система от мерки за извънзатворно въздействие, прилагани върху правонарушителите с цел ресоциализация. Пробацията възниква в Англия в края на миналия век. Инициатори на движението в подкрепа на пробацията са страни като Дания, Холандия, Франция, Финландия и др. Като алтернативна мярка на лишаването от свобода пробацията се прилага в множество страни,но под различна форма и с различни пробационни мерки. Основите на пробацията във Великобритания се полагат през втората половина на XIX век, първоначално като институция на Английската църква като мярка за въздействие и подпомагане, а със закон е въведена през 1907 год. От самото начало сърцевината на пробацията е работа с осъдените в обществото. Тя включва работа с условно осъдени и условно-предсрочно освободени, но с годините пробацията се доразвива като самостоятелна наказателна мярка, която включва в съдържанието си допълнителни правоограничения, които засилват ефекта на "изпитанието". Над осъдения продължава да тежи заплахата от налагането на по-тежко наказание, ако не се съобразява с предписания от съда модел на поведение в обществото. Това превръща пробацията в комплексна наказателна мярка, която намира широко приложение в работата с правонарушителите. Пробацията не изключва правоограниченията, на които бива подлаган престъпилия закона. Тя суспендира или отлага възможността за налагане на наказанието лишаване от свобода при условие, че осъденият спазва ограниченията, включени в съдържанието на пробацията. Пробацията не замества наказанието лишаването от свобода, а служи като негова алтернатива и същевременно като негов коректив. Тя се явява регулатор на притока на осъдени лица в затвора. Има ресоциализиращо въздействие, осъществяващо се в свободна среда дори със затворници с висок поведенчески риск, което цели едно по-добро социално вграждане. По въздействие тя се доближава до ефективното лишаване от свобода, без осъденият да е лишен от нея, като създава условия и възможности за възпитателно въздействие, подобно на това, което се указва върху осъдените на лишаване от свобода при ефективно изтърпяване на това наказание.
 Пробацията се налага на лица, извършили престъпления с ниска степен на обществена опасност (за които се предвижда наказание "лишаване от свобода" до три години). Целта на пробационния надзор е да допринася за намаляване на коефициента на престъпност в обществото и да възпира лицата, поставени на пробация, от извършването на нови криминални правонарушения. Пробацията позволява действително индивидуализиране на наказанието и на неговото изпълнение. Съдът има възможност много по-пълно да съобрази своята присъда с личност та на конкретния извършител, неговата социална ситуация, риска от рецидив или опасност за другите хора, което може значително да намали риска от повторно деяние. Пробацията поставя правонарушителя в активна позиция. Остава го в общността и той функционира като пълноценен социален субект. Нарушителят поема отговорност сам да спазва наложените му ограничения и да участва в необходимите дейности. Отговорността и самоконтролът ще го подпомогнат в един бъдещ законосъобразен начин на живот и ще го мотивира за трудова заетост. Осъденият на пробация съхранява социалните си контакти и активност. Пробацията позволява реалното включване на семействата на правонарушителите в процеса на тяхното "поправяне и превъзпитание". Чрез пробацията се ангажира обществото и местната власт в превенция на престъпността. Изпълнението на мерки по надзора предполага участие на общността и ангажирането й с проблемите на престъпността. Пробацията има същественото предимство да не довежда до негативните ефекти на изолацията: хоспитализъм и необходимост от програми за ресоциализация. Пробацията като наказателна мярка е значително по-евтина за обществото. Разходите за издръжката на един осъден на пробация са няколко пъти по-ниски от разходите за един осъден на "лишаване от свобода". Пробацията е вид наказание, което се налага и на непълнолетните, съгласно чл.62, ал.1, 1а НК, с единственото ограничение, че спрямо ненавършили 16 годишна възраст – чл.42 а, ал.4 от НК, не се налагат пробационните мерки „поправителен труд” и „безвъзмезден труд в полза на обществото”. Съдът може да постанови пробационни мерки на условно предсрочно освободените от наказание лишаване от свобода. 
Наказанието „пробация” е нов вид наказание в системата на наказанията. Реално в България то се постановява от 01.01.2005г. В нашата страна са изградени 28 областни звена, които са териториални звена на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" към Министерство на правосъдието. Те се създават и закриват със заповед на министъра на правосъдието, който осъществява общото ръководство и контрола върху тяхната дейност. Окръжният прокурор упражнява надзор за законност върху дейността на пробационните служби и пробационните съвети по реда на Закона за съдебната власт. Основен признак, по който се изгражда структурата на пробационните служби е този на териториално административно деление на страната, с 28 административни области. Областните пробационни служби съотвестват на съдебните райони на окръжните съдилища.  
В района на действие на съответния районен съд се създават пробационни съвети. Пробационният съвет включва от 7 до 11 членове. Председател на Пробационния съвет е пробационен служител, а членове - представители на общините, районните управления на Министерството на вътрешните работи, териториалните структури на здравеопазването, образованието и социалните грижи. В заседанието на пробационния съвет участва прокурор от съответната районна прокуратура със съвещателен глас. Всеки член на съвета може да прави предложения за включване на въпроси в дневния ред.За участие в заседанията на пробационния съвет могат да бъдат привличани представители на наблюдателните комисии, на неправителствени организации, общественици, религиозни деятели и доброволци, които изразяват становище. Заседанията на пробационния съвет са открити, освен ако съветът не реши друго.
Пробационният съвет заседава най-малко веднъж на два месеца. Пробационният съвет взема решения относно обектите, в които се изпълнява безвъзмезден труд в полза на обществото; подбора на доброволците и неправителствените организации, които се привличат за подпомагане на пробационната дейност; изготвяне на предложения до съда по чл. 43а и чл. 70, ал. 1 от Наказателния кодекс; изготвяне на становище до съответния прокурор за налагане на принудителни медицински мерки по реда на чл. 89 - 92 от Наказателния кодекс. Решенията на пробационния съвет се вземат с обикновено мнозинство от общия брой на членовете.
Съгласно чл. 42а, ал.2 от Наказателния кодекс на Република България, наказанието "пробация" е съвкупност от шест мерки. Първите две са задължителни, а останалите четири се налагат по преценка на съда. Задължителните са: "задължителна регистрация по настоящ адрес" (с продължителност от шест месеца до три години) и "задължителни срещи с пробационен служител" (с продължителност от шест месеца до три години). Съдът определя периода от време за изпълнение. Допълнителните мерки са: "ограничаване в свободното предвижване" (забрана за посещаване на точно определени в присъдата места, райони и заведения; забрана за напускане на населеното място за повече от 24 часа без разрешение от пробационния служител или прокурора; забрана за напускане на жилището, което обитава, за определен период от денонощието), "включване в курсове за професионална квалификация и/или програми за обществено въздействие", "поправителен труд" (удръжки от заплатата на лица, работещи по трудов договор, в размер между 10 и 25 процента от брутното трудово възнаграждение за срок от 3 месеца до 2 години) и "безвъзмезден труд в полза на обществото" (между 100 и 320 часа за срок от 1 до 3 години). Конкретният период за изпълнение на пробационните мерки се постановява от съдията. В случая, че осъденият не изпълнява наложените му от съда пробационни мерки, Наказателният кодекс, Наказателно-процесуалният кодекс и Законът за изпълнение на наказанията дават възможност наказанието "пробация" да бъде заменено с наказание "лишаване от свобода".
Наказанието „пробация” е с определен срок. Съгласно чл.139 ал.2 ЗИН за начало на изпълнение на наказанието се смята денят на явяване на осъдения пред пробационният служител. Последният в тридневен срок от получаване на съдебния акт призовава осъдения да се яви за изпълнение на наказанието. Осъденото лице се счита за призовано, ако е подписало лично известието или то е подписано от друго пълнолетно лице, живеещо на същия адрес. Ако след изтичане на три дни след указания в известието срок осъденият не се яви в пробационната служба, той се довежда принудително. Когато осъденият е редовно призован и не се яви в пробационната служба, се уведомяват органите на МВР за обявяване за национално издирване съответно за налагане на ограничителни мерки по чл. 76 от Закона за българските документи за самоличност. При явяването пробационният служител съставя протокол, с който осъденият се уведомява за правата и задълженията му по време на изпълнение на наложените пробационни мерки. Пробационният служител уведомява незабавно кмета на населеното място по местоизпълнение на наказанието и съответния началник на районното полицейско управление на Министерството на вътрешните работи. В уведомителното писмо се отбелязват данни за осъденото лице, характерът на извършеното престъпление, размерът и видът на постановените от съда пробационни мерки. За започване на наказанието пробация се уведомява прокуратурата изпратила съответния съдебен акт. Пробационните мерки се изпълняват по настоящ адрес на осъдения, а в случаите когато този адрес е извън територията на Р.България, по постоянният адрес. Местоизпълнението на пробационните мерки може да бъде променено със заповед на главния директор на Главна Дирекция „Изпълнения на наказанията” по молба на осъденият, придружена със становище на съответния пробационен служител и с удостоверение за настоящ адрес. Когато настоящият адрес на осъдения не е в района на действие на съответната областна пробационна служба, съдебният акт се връща на прокурора, който го е изпратил за привеждане в изпълнение. Не се привежда в изпълнение съдебен акт за наложено наказание пробация, в който не са посочени задължителните пробационни мерки, не са индивидуализирани отделните пробационни мерки, не са определени сроковете на всяка от пробационните мерки. В тези случаи началникът на областната пробационна служба уведомява прокурора, наредил привеждането в изпълнение на съдебния акт. При наличието на други причини, които правят съдебния акт неясен или непълен, той не се привежда в изпълнение, а началникът на областната пробационна служба уведомява съда, който го е постановил. Съдебните актове, с които са наложени пробационни мерки, се изпълняват след получаването им в пробационната служба по реда на тяхното влизане в сила. Когато на едно и също лице са наложени две или повече наказания пробация, се уведомява съдът, постановил последния съдебен акт, за определяне на общо наказание. Ако по време на изтърпяване на наказанието пробация се приведе в изпълнение съдебен акт за наложено наказание лишаване от свобода, пробационният служител уведомява прокурора, привел в изпълнение лишаването от свобода, и началника на съответния затвор, като представя справка за размера на изтърпяното наказание пробация. Когато на осъдения е наложено наказание лишаване от свобода, след изтърпяване на което предстои да бъде приведено в изпълнение наказание пробация, се уведомява прокурорът, привел в изпълнение лишаването от свобода, с цел определяне на общо наказание.
Съгласно чл. 207,ал.1 от ППЗИН задължителната регистрация по настоящ адрес се извършва ежедневно чрез подпис на осъдения в отчетен картон пред пробационен служител или определено от него длъжностно лице. Пробационната мярка задължителна регистрация по настоящ адрес се изпълнява по план, утвърден от пробационния служител и съгласуван със съответния началник на районното полицейско управление на Министерството на вътрешните работи. Времето за стационарно лечение в лечебни заведения се зачита за изтърпяване на мярката задължителна регистрация.Когато осъдения е изтърпял минимум една четвърт от определения размер на наложената пробационна мярка и е показал примерно поведение, пробационния съвет може да промени задължението на осъдения за ежедневна регистрация по настоящ адрес, в задължение за регистрация веднъж седмично. За допуснати от осъдения нарушения пробационният съвет може да възстанови първоначалното съдържание на пробационните мерки. 
Пробационният служител определя график за провеждане на срещи с осъдения, тяхното място, време и продължителност. Задължителните периодични срещи се провеждат най-малко един път на месец, а по преценка на пробационния служител и по-често.Срещите са планирани или извънредни, по искане на пробационният служител или осъденият. Извънредните срещи се провеждат по ред, определен от пробационният служител за осъществяване на контрол по изпълнението на пробационните мерки. Срещите могат да бъдат възложени за изпълнение на съответен полицейски служител или извършени съвместно с него. Когато се налага провеждането им след 22 ч. до 6 ч. сутринта, се уведомява районният прокурор.Ако срещата е поискана от осъденото лице, тя се провежда до 10 дни от поискването й.
 В 14-дневен срок от привеждането на присъдата в изпълнение пробационният служител е длъжен да направи оценка на личностните особености на осъдения и оценка за риска от извършване на нарушения и нови престъпления и да изготви индивидуална програма за изпълнение на постановените от съда пробационни мерки. Индивидуалната програма на осъдения се изготвя от пробационния служител след извършване оценката на риска. Осъденият се запознава с нея срещу подпис. Съставя се лично досие на осъдения, което съдържа: формуляр за досие, съдебен акт, с който е наложено наказанието, и екземпляри от всички документи, издадени по повод изпълнение на наказанието пробация. Пробационният инспектор изготвя индивидуален доклад за всеки правонарушител, съдържащ професионална оценка за причините за престъплението, прогноза за поведението на извършителя и определя проблемните зони върху които ще бъде фокусирана бъдещата му корекционна работа. Пробационният служител внася за обсъждане в съответния пробационен съвет оценка за поведението на всеки осъден. Оценката се прави най-малко веднъж на 6 месеца по време на изтърпяване на наказанието.
Пробационната мярка ограничение в свободното придвижване може да включва до три забрани, които могат да бъдат налагани по отделно или кумулативно. Когато съдът налага повече от една забрана всяка от тях трябва да бъде определена точно в присъдата, като вид забрана и като продължителност.При налагане на забрана за посещение на места, райони и заведения те трябва да бъдат точно посочени в присъдата, като места, райони и заведения и определяне на продължителността на всяка една поотделно. При налагане на забрана за напускане на населеното място за повече от 24 часа е необходимо последното да бъде точно посочено в присъдата, включително и областта, в която се намира. Забраната за напускане на жилището, трябва да включва точния адрес на последното и периода от денонощието, за което се отнася, в интервал от време. При избора на забраните следва да се има предвид характера на извършеното престъпление, личността на дееца, възможността за извършване на ново престъпление, както и връзката между извършеното престъпление и свободното придвижване. Изпълнението на мярката се контролира чрез проверки от пробационният служител или определено от него длъжностно лице.Забраната за посещение на точно определените в присъдата места, райони и заведения би могла да обхваща забрана за посещение на увеселителни заведения, ресторанти, казина, игрални зали за хазарт, стадиони и други. Изпълнението на мярката се гарантира чрез обявяването на забраната в съответното поделение на МВР, на собствениците и длъжностните лица определени за достъпа на определените места. Разрешение за напускане на населеното място може да се даде на осъдения от пробационния служител в случаи по причини от личен или обществен характер (за не повече от 5 денонощия), за настаняване на лечение и за явяване на изпит в учебно заведение или във връзка със съдебни производства. При спешни случаи за лечение разрешението се дава от лекаря, оказал спешната медицинска помощ, който е длъжен незабавно да уведоми пробационния служител. Когато се налага отсъствието да продължи повече от 10 денонощия, пробационният служител съгласува разрешението за напускане с районния прокурор.
Пробационната мярка включване в курсове за професионална квалификация, и/или програми за обществено въздействие е насочена към трудова интеграция и/или изграждане на социални навици и умения за законосъобразно поведение на осъдения. При изпълнение на пробационната мярка включване в курсове за професионална квалификация или програми за обществено въздействие пробационният служител взема предвид оценката на риска, квалификацията, дефицитите в поведението, личностните особености, степента на образование, необходимостта от снижаване на риска от повторно извършване на правонарушение и желанието на осъдения.При организирането на курсовете за професионална квалификация се отчитат нуждите на пазара на труда и интересите на осъдените.Курсовете се организират от пробационната служба съвместно с териториалните органи на Министерството на труда и социалната политика и Министерството на образованието и науката. Програмите за обществено въздействие могат да бъдат развиващи и корекционни. Развиващите програми включват курсове за ограмотяване, придобиване на умения за намиране на работа, инструктивни беседи с представителите на социалните служби и полицията. Корекционните програми са насочени към промяна на нагласите, ценностите, поведението на осъдените и за преодоляване на зависимости.За организирането на курсове за професионална квалификация и/или програми за обществено въздействие може да бъдат привличани неправителствени организации и доброволци. Пробационните служби съвместно с неправителствени организации може да участват в проекти за реализиране на пробационни програми и практики. Пробационните служби може да ползват специализирани услуги от физически и юридически лица за работа с осъдени. 
Пробационната мярка поправителен труд се изпълнява по местоработата на осъдения и включва удръжки върху възнаграждението му от 10 до 25 на сто в полза на държавата. Времето, през което се изтърпява мярката, не се зачита за трудов стаж. Удръжките от възнаграждението се изчисляват от брутното месечно възнаграждение на осъдения, получено от служебни и трудови правоотношения или хонорари При преминаване на друга работа изпълнението на поправителния труд продължава по новата месторабота. В 7-дневен срок от получаване на съдебния акт пробационният служител уведомява работодателя на осъдения за наложената от съда пробационна мярка поправителен труд, за продължителността на същата, за размера на удръжките и номера на сметката, по която трябва да се превеждат удържаните суми.Работодателят ежемесечно писмено уведомява пробационния служител за направените удръжки, като изпраща копие от съответния документ. Неуведомяването е нарушение на постановената пробационна мярка. Когато осъденият остане без работа, съдът заменя остатъка от поправителния труд с безвъзмезден труд в полза на обществото, като за един ден от остатъка се определя един час безвъзмезден труд. В този случай срокът на безвъзмездния труд може да бъде и под минимума по чл. 42а, ал. 3, т. 3 от НК. Тази разпоредбата се прилага и когато осъденият напусне местоработата, където изтърпява наказанието, и в едномесечен срок не уведоми пробационния служител за новата си месторабота. Времето, през което не се внасят удръжките не се зачита за изпълнение на пробационната мярка поправителен труд.
Изпълнението на пробационната мярка безвъзмезден труд в полза на обществото се организира от пробационния служител съвместно с длъжностно лице. Безвъзмездният труд се изпълнява в обекти, утвърдени от съответния пробационен съвет. Не се разрешава полагането на безвъзмезден труд в полза на физически лица, еднолични търговци и търговски дружества, с изключение на търговските дружества с държавно участие над 50 на сто. Безвъзмездният труд може да бъде положен в полза на граждани, пострадали от престъпления, с изрично съгласие от тяхна страна. При определянето на обектите, в които се изпълнява безвъзмезден труд, се отчитат трудовите умения, квалификацията и работоспособността на осъдения. На осъдения се възлага работа до три часа дневно в извънработно време или за пълен работен ден в един от празничните или почивните дни.По време на годишен отпуск или ако осъденият е безработен, може да му бъде възложена работа за не повече от 10 работни дни. Надзорът върху осъдените по време на работа се осъществява от пробационния служител или от определено от него длъжностно лице.Със заповед на пробационния служител се определят обектът и продължителността на безвъзмездния труд в полза на обществото. Работодателят, при когото се полага бъзвъзмезден труд в полза на обществото, е длъжен да осигури здравословни и безопасни условия на труд. При трудова злополука пробационният служител съставя акт, който се изпраща в ГД "ИН". Пробационният служител регистрира полагането на безвъзмезден труд в отчетна книжка, в която се отразяват времето, мястото и продължителността на положения труд.Осъденият на безвъзмезден труд е длъжен да спазва правилата за вътрешния ред на обекта, където се полага, и да се отнася добросъвестно към възложената му работа.
За допуснати нарушения на постановените пробационни мерки осъдените могат да бъдат наказвани със бележка с устно предупреждение и с писмено предупреждение за предложение за замяна на пробацията с наказание лишаване от свобода. Заповедта за наказанието се издава от съответния пробационен служител след изслушване на нарушителя.Заповедта за наказание може да се обжалва пред началника на областната пробационна служба. Решението, с което се потвърждава наложеното наказание, може да се обжалва в 7-дневен срок пред главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", чието решение е окончателно.Ако осъденият без основателна причина не изпълнява наложената пробационна мярка, по предложение на съответния пробационен съвет съдът може да наложи друга пробационна мярка или да замени изцяло или отчасти пробацията с лишаване от свобода.
Изпълнението на пробацията по отношение на непълнолетни осъдени лица се осъществява от специализиран пробационен служител на областната пробационна служба съвместно с инспектор от детската педагогическа стая. Специализираният пробационен служител, социален работник от отдела за закрила на детето, инспектор от детската педагогическа стая и педагогически съветник изготвят съвместно индивидуална програма за изпълнение на наложените пробационни мерки по отношение на непълнолетното осъдено лице, програми за обществено въздействие по отношение на непълнолетни осъдени лица;предложения до пробационния съвет и становища до съда в случаите, предвидени в Наказателно-процесуалния кодекс.
Осъдените на пробация имат право на молби, жалби, сигнали и предложения. Жалби срещу дейността на пробационните служители могат да бъдат подавани до главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията".
Изпълнението на наказанието пробация приключва след изтичане срока на пробационната мярка с най-дълъг срок. За приключване изпълнението на наказанието писмено се уведомяват прокурорът, ГД "ИН", съответното РПУ на Министерството на вътрешните работи, кметът на населеното място по последното местоизпълнение на наказанието. На освободения от изтърпяване на наказанието пробация се издава удостоверение, а по негова молба - и характеристика. Досиетата на изтърпелите наказание пробация се съхраняват десет години в съответните областни пробационни служби. След изтичане на този срок се предават в Държавния архивен фонд. 
Пробацията е най-доброто средство за ограничаване броя на затворната популация. Тя предлага механизми за контрол върху поведението на правонарушителя без изолирането му от естествената среда на живот и дейност. По този начин чрез пробацията се регулира притокът на нови осъдени в местата за лишаване от свобода. Пробационните мерки се налагат с цел да се въздейства позитивно върху правонарушителя и да се предотврати извършването на нови престъпления. Пробацията може да бъде определена като наказателна мярка, която включва в съдържанието си сериозен обем от правоограничения. Същевременно тя е хуманно средство за помощ и подкрепа на правонарушителя в обществото. Пробацията се налага от съда по "средата на пътя" на правонарушителя до затвора или от затвора до обществото. 
В съвременна Европа все повече се говори не за пробация , а за "обществени санкции и мерки". Това са санкциите и мерките, при които правонарушителят остава в обществото, които са свързани с известно ограничаване на свободата му чрез налагане на условия и/или задължения, и които се изпълняват от органи, определени за тази цел от закона. Реинтеграцията в обществото е важна цел за въвеждането на обществени санкции и мерки, и организациите работещи в тази сфера трябва да работят в партньорство с местните общности чрез въвличане на повече хора в супервизията на нарушителите или чрез партньорство в локална схема за превенция на престъпността.


   
  Димитър Манев

Използвана литература:
1. Наказателен кодекс
2. Закон за изпълнение на наказанията
3. Правилник за прилагане на закона за изпълнение на наказанията
4. Наказателно-процесуален кодекс





Допълнителен материал

Електронен мониторинг


В САЩ, Канада, скандинавските страни и най – вече в Швеция (електронно наблюдение е заложено и в проекта за нов ЗИН на България), се прилагат нов тип системи за интензивно наблюдение с помощта на специални технически средства (electronic monitoring). Става дума за една нова форма на “лишаване от свобода” т.е за нов поправителен контрол. Според шведския опит електронният мониторинг се прилага по отношение на специално подбрани затворници от категорията на лицата с повишен поведенчески риск. Оборудването се състои в предавател, имащ формата на гривна, която правонарушителят е длъжен да носи постоянно. Тази гривна контролира неговите движения непрекъснато, сигнализирайки за отклонения. Това означава, че по всяко време може да се установи местонахождението на лицето – в къщи, на работа или .....(посредством GPS технология). Оборудването е чувствително към алкохол, упойващи вещества и наркотици като при всяка констатация за тяхната употреба алармира съответната служба за контрол. Резултати от електронния мониторинг са положителни. 
От гледна точка на социология на наказателните институции електронния мониторинг може да бъде привидян като електронен паноптикум. Нова форма на поправителен контрол, възпроизвеждащ принципа на действие на Паноптикума, предполага автоматично действие на властта, което се основава на разделението на двойката “виждам – съм виждан”. Тук могат да бъдат различени две особености, които се появяват в сравнението между Класическия и Електронния паноптикум. Първо промяната в погледа, доколкото прекия асиметричен телесен поглед e подменен от опосредения асиметричен електронно-импулсен такъв (имам предвид електронните гривни). Като ефект от първата разлика мога да изведа и втората, а именно: самата паноптична власт влиза буквално и в самото тяло чрез индикаторите, които изследват веществата в самия организъм, на пример за алкохол, наркотици и т.н. Но този Електронен паноптикум флуидизира самото дисциплинарното пространство и то започва “невидимо” и “безпрепятствено” да пребивава в публичното пространство.
 Анализът на новите форми на лишаване от свобода пробация и електронен мониторинг, даващи положителни резултати по отношение на затворната популация и рецидивна престъпност поставя въпроса за изчерпването или за затварянето на дисциплинарната институция затвор. Въпрос кореспондиращ на въпроса за провала на затвора, но може би трябва да преобърнем проблема и да се запитаме на какво служи провалът на затвора; за какво са полезни тези различни феномени, които критиката постоянно разобличава; поддържане на престъпността, пораждане на рецидив......, организиране на затворна престъпна среда. Може би трябва да потърсим какво се крие под привидния цинизъм на наказателната институция, която след като е накарала осъдените да изтърпят наказанието си – продължава да ги следва чрез цяла поредица белязвания. 

Приложна етика - Биоетика

СПОРОВЕ ОТНОСНО ВЪЗНИКВАНЕТО НА ПРИЛОЖНАТА ЕТИКА


          Ще започнем с това, че още, до сега не е постигнато единно мнение относно, “Що е това Приложна етика ?”. Съществуват няколко не само различни, но даже противоположни точки на виждане по този въпрос. Ето защо ще се опитаме да проанализираме най – значимите и интересни постижения по този въпрос, а също така да определим и собствената си позиция.
          Първо ще се обърнем към спорния въпрос относно предисторията и историята на възникване на приложната етика. Разногласията са не малко, но повечето от авторите, са по – скоро солидарни: датират възникването на приложната етика през античността. Към този период се придържат и двамата водещи теоретици на приложната етика П. Синжер и Т. Бюгемп.
          Определяйки  приложната етика в най – широкия смисъл като, “приложение на етически и морални понятия към отделни ситуации” и установява, че тя се асоциира с “пътища и способи, с които се прилага в обществото, определяйки неговата природа”; авторът на тази статия дава следния пример: Г. Б. Стоу в своята знаменита “Чичо Томова колиба” въвежда приложната етика, помагайки на много хора, свои читатели да разберат, че робството е било неетично поради неговото отрицателно влияние върху хората.
     Друго свое разбиране за приложната етика авторът илюстрира чрез анализ на различни съществуващи в съвременното общество професионални кодекси. Например: правила установени за ръководство на бизнеса и финансовата сфера, принципи към които се придържат в своята работа учените и групите от изследователи, изисквания, предявявани към рекламата ( изисквания, забраняващи да се съобщават лъжливи или преувеличени сведения и преднамерено укриване на информация от клиенти) , или професионалните кодекси на архитектите, инженерите, менажерите, държавните и банкови служители.
     Въпреки явното отъждествяване на приложната етика с професионалната, което разбира се, се оказва и опростено, и неточно по същество, не трябва да се съмняваме, че приложната етика води своето начало още от античността, че “всеки вид етика е бил приложен в едно или друго време”.
          От съвършено друга позиция изхожда при интерпретацията на приложната етика П. Синжер  в книгата си “Приложна етика”. Той подчертава, че приложната етика не се явява “нова” за философията  на морала.За потвърждаване на това той се позовава  на английската етическа традиция. Според Синжер образци на приложната етика могат да се открият и при древногръцките философи, ( Платон, Сенека, Лукреции) обсъждали, “практични” въпроси като “самоубийството”, “смъртта”, “отношението към жените и децата” и ….. .   Християнските философи Августин и Тома Аквински анализирали проблемите на “справедливите” и “несправедливите войни”, “лъжата” и “насилието”, Т. Хобс “ практически, политически и държавни проблеми”, Дж. Бентам “свободата и правата на жените”.
          Много автори се опитват да докажат идеята за изначалната и органическа принадлежност на приложната етика към история и теория на философията на морала. Но при това остава нерешен един друг проблем: “ако приложните въпроси са били чак толкова типични, за цялата философия на морала в миналото, защо те й станаха толкова далечни и чужди в най – новото време т.е. в продължение почти на целия двадесети век ?”. Нали само през последните две – три десетилетия приложната етика “се завърна” във философията на морала и възстанови в нея своите права. И ако в самото начало на века философите – етици съсредоточаваха своите усилия около такива проблеми като: “ природата на морала”, “същността на доброто и критерия на правилното  поведение”, то от началото на тридесетте години и тези проблеми отстъпиха на втори план. Самият термин “метаетика” , възникнал по време на “ пика “ на увлечението по лингвинистичната философия, означаваше като, че ли преместване на етиката в друга област на изследване – преминаване на етиката  - “в неетика” – “в лингвистика и логика”. Въпреки, че могат да се приведат примери по отношение на интереса на известни философи (и в този период),  към отделни практически проблеми, ( например статията на Б. Ръсел за “проблемите на своето време”) тези примери трябва да бъдат разглеждани само като изключение от общото правило. Нещо повече, в метаетиката беше формулиран методологическия принцип на намеса на теорията в практиката. Известни са думите на Ч.С. Брауд: “ да се говори на хората какво те трябва да правят, не се явява част от професионалното задължение на философа по морал”. Философите на морала като такива  нямат специална информация, пригодна за “широката публика” , затова какво се явява правилно, и какво – неправилно, и у тях няма никаква необходимост да приемат тези функции на увещаване, които подхождат на свещениците, политиците и големите писатели. С времето този принцип се обърна “наопаки”. Сега ние виждаме, че доверието към политиците, писателите и даже свещениците забележимо е намаляло, именно  етиците, философите на морала, хората владеещи знания в областта на нормативните етически теории   призовават обществеността.
          А сега да се върнем към необходимостта да обясним това “излизане” на етиката от своите традиции в началото на века. Това “излизане”  от практиката в чистата теория по – вероятно е било предизвикано от необходимостта да се “ провери ” самата теория. Само при това условие теорията би могла да стане “пригодна” за използване на практика. Ако това не беше направено, ( а бяха необходими много години аналитична работа) то и периодът на “възстановяване” на интереса към практическите проблеми, и разцвета на приложната етика ( който продължава и днес) никога не биха настъпили. В обобщение ще кажа, че ако се разглежда процеса на развитие на световната етика в цяло, и процеса на развитие в двадесети век в частност, като органически цялостен, единен, закономерен процес, то трябва да се съгласим с това, че формирането на приложната етика беше не случаен, а закономерен резултат от целия процес на развитие на етиката през нашето столетие. Сега, към края на столетието, етиката окончателно сформира следващата своя структура: нормативна етика, дескриптивна етика, метаетика и приложна етика. Започвайки от средата на осемдесетте години тази структура на етиката се явява общоприета в западната литература. Приложната етика придоби статус на самостоятелна наука – статус на самостоятелна етическа дисциплина. Ето защо можем да кажем, че приложната етика е “дете на 20 век” с всичките негови сложни противоречия и проблеми. Особено въздействие, при формиране облика на приложната етика в днешно време оказаха сфери като медицината и политиката. В доказателство на горе казаното ще се обърнем към причините, довели до “поврата” в приложната етика. Това е периода на ранните 60 те. Години, когато в Америка започна да възниква движението за  граждански права, а едва по късно в Европа възникнаха студентските движения на новите леви, хипи и др. След това Виетнамската война породи цяла вълна от обществени дискусии по морални проблеми – справедливост, равенство, гражданско неподчинение, насилие, борба за мир, за ядрено разоръжаване, за предотвратяване на глобални катастрофи и др. От самото начало на 70те години в списанието “ETHICS”  започнаха да се появяват статии и тези проблеми, също така бе създадено и списание “ Философия и обществен живот ” – (PHILOSOPHY AND PUBLIC AFFERS), посветено на приложните проблеми на философията, а по – късно през 90те години бе създадено и още едно списание “Приложна философия” (APPLIED PHILOSOPHY). Един от най – популярните трудове по етика през последните десетилетия на Запад стана Антологията от текстове по приложна етика, под редакцията на Дж. Рейчълс “Моралните проблеми”. Тази антология се явява като най – широко разпостраненият текст за въведение в курса по приложна етика.
          Следващата вълна на обществен интерес към приложната етика стана Биоетиката. Новите постижения в медицината и биологическите науки предизвикаха нови етични проблеми, с много от които човечеството не се е сблъсквало никога досега ( клонирането, изкуственото оплождане). Не случайно биоетиката се оформи като  приоритетна област  на приложната етика, изпреварваща всички други нейни разновидности. Биоетиката наложи необходимостта от включването на философите на морала ( етиците ) в решенията на свързаните с биологията и медицината проблеми. Например към  болниците в много страни по света съществуват етични организации, правещи заключения на научни изследвания, провеждани над животни, хора и човешки ембриони. Също така в Англия  известна лаборатория за изследване на човешката ембриология и изкуствено оплождане се оглавява от известния специалист в областта на приложната етика Мери Уорнок.  
Следователно  причините за развитието на приложните видове етика трябва да се търсят в самото развитие на науката етика. Развитието на приложната етика се състоя не само като факт, но и придобива все по – надеждни перспективи. Приложната етика от края на ХХ век вплете в себе си всичките идеи  на свързване на теорията с практиката, етиката с живота, т.е
     блестящо потвърди безукорната актуалност на етиката в живота на човека и обществото.
               При всичко това, което беше казано по – горе, при всички настоящи и бъдещи успехи на приложната етика тя има не малко критици, скептично и песимистично, оценяващи нейните възможности и перспективи. Ще отделя внимание на две от критиките по адрес на приложната етика, струващи ми се най – впечатляващи.
               На първо място това е въпросът – “ не се ли явява приложната етика само ново название на старата на всички позната, известна и не толкова оценявана от гледна точка на нейното теоретично ниво – професионална етика ? “. И второ “ може ли приложната етика наистина обективно да решава, възникващите в различните практически сфери на живота проблеми, ако сферата на морала, а заедно с нея и етиката се разглежда като  субективна сфера, почти ирационална, където всички оценки и съждения се базират на чувства и емоции, а не на обективната истина и строго проверени факти? "“
     Считайки вторият въпрос за по – сложен ще започна от него. Напрактика той представлява нерешима трудност за веки привърженик на метаетиката, наивно предполагащ, че най – голямото достижение на метаетиката е провъзгласяването на субективния, лишен от обективна истина характер на моралните съждения. Въпреки, че моралните съждения се отличават по всички формални признаци от обективно – научните, обаче и първите, опирайки се вече на способности на човешкия разум като интуицията например, могат да удовлетворят изискванията за общозначимост, обективност и универсалност. Ето защо имаме възможността да заключим, че приложната етика – със своите успехи доказа евристичните възможности на етиката и нейната способност обективно – научно да решава най – сложните проблеми на съвременната практика. Такова “приложение” на теорията на етиката към практиката предопредели възможността й да заеме по обосновани позиции при решаване на морални дилеми, без всякакво поучаване  и без да изпада в морализация, да внесе свой обективен принос в анализа на протичащи процеси, да обезпечи високо теоретично ниво на обществените дискусии, строга аргументация и ясност.  
             Отговорът на първия въпрос ще изиска от нас по подробен и конкретен анализ. Действително, на пръв поглед, може да ни се стори, че значимите практически постижения на приложната етика представляват все пак не дискусиите, а изработката на ясни и обосновани кодекси, сборници от правила и изисквания. Известно е например, че един от първите професионални кодекси – на лекарската професия “ Кодекса на Хипократ ” е бил изработен в древна Гърция приблизително в V в. до н.е, когато в Гърция е бил голям интереса към философията и етиката.  Този и други видове кодекси на професионалната етика, разбира се не противоречат на общоморалните кодекси, но изхождайки от тях, черпят своето основание и се позовават на тях обосновавайки своите норми и изисквания. Без да опровергава и не всъпвайки в противоречие с общия морал, професионалните кодекси забележимо се отличават от общоморалните, конкретизират ги и ги допълват. Така медицинската професия предявява към своите субекти  много повече сложни и трудноизпълними  изисквания, отколкото всеки общоморален кодекс предявява към хората. Така може би ще кажат някои автори приложната етика се стреми да заеме мястото на професионалната етика. Но според други автори професионалната етика и изработените от нея кодекси съществуват  отдавна и продължават да съществуват и сега. Приложната етика не може да замени професионалната етика, защото тя (приложната етика) е част от философията – професия на хора, наречени философи. В предмет на философията и обект на приложната етика се превръщат медицината, политиката, екологията или бизнеса тогава, когато придобият общ интерес. Професионалната етика бе, и ще бъде за професионалистите – лекари, учени, политици и т.н. Приложната етика е за всички, които не са членове на тези професии, а проявяват интерес. Следователно професионалната и приложната етика съвсем не се явяват взаимозаменяеми понятия, защото всяка се занимава със свои собствени въпроси и да се страхуваме от редукция общо взето няма смисъл и въпреки проблема тяхното отношение представлява напълно реален интереес.    
       
                              

     БИОЕТИКА – НОВА НАУКА ЗА         МИЛОСЪРДИЕТО

          Както вече споменахме в предната тема биоетиката послужи като тласък за развитие на всички приложни етики. Именно тя стана най – развитата и разработвана нейна част. Също така се изказват мнения, че биоетиката напълно може да претендира за статус на самостоятелна наука, а не просто на разновидност на приложната етика. Дали това е така ще заключим в края на тази тема.
     Несъмнено е, че биоетиката обхваща широк кръг от проблеми. Нещо повече нейната проблематика и търсените от нея решения се оказаха много важни не само в приложния, практически смисъл , но и в друг като, че ли метафизически – те позволиха поновому да погледнем на много антропологически представи за човека, послужили за задълбочаване и кардинално разширяване разбирането за човека в неговите природно – биологични и етични аспекти. Щом проблематиката на биоетиката е толкова многослойна и широка, то преди всичко пред нас стои задачата за нейната класификация. Опитите да се направи такава класификация вече се предприемаха неколкократно от различни автори, още повече че излиза “ Энциклопедия боиетики” , а да не говорим за десетките, посветени на нея книги и статии. Аз също ще се опитам да предложа своя класификация. Класификацията на проблемите на Биоетиката може да се извърши на различни основания.
     Въпреки, че е трудно да се определи приоритетността на една или друга проблематика, на мен ми се струва, че на първо място по значимост сред нейните проблеми, стоят въпроси свързани със смъртта. Тук се отнасят преди всичко проблемите на евтаназията, нови критерии за смъртта, аборта, трансплантацията на органи, т.е всички тези въпроси, където особено ясно се изявява нашата истинска хуманност. Втората по значимост група проблеми е свързана с отношението към неизлечимо болните, инвалидите, новородените с дефекти. В третата група проблеми се включва всичко свързано с възпроизводството на живота ( изкуствено зачатие, сурогатно майчинство, клониране ) , а също проблемите на генетиката и генното инженерство. При това ние преднамерено оставяме на страна проблемите на взаимоотношение лекар – пациент, лекар – близки на болните, въпроси за лекарската тайна и много други, доколкото те влизат в кръга проблеми на професионалната медицинска етика

Ценностинте послания на християнството - есе

Ценностните послания на християнството
                         Есе


Животът през късната античност е изключително сложен и      разнороден. Той се представя от различни направления и движения, някои от които доминират в духовния живот на античното общество. Преди всичко, това е християнството, което слага дълбок отпечатък върху всички сфери на живота.
През ІІ век се осъществяват първите по – значими опити за разпространението на християнството като нова религия и светоглед. Неговото разпространение се обуславя от идеята за задгробното царство и възмездие, представата за равенството между хората, схващането за вярата като незаменима утеха на индивида и др. През ІІІ век се осъществяват по – решителни и значими стъпки за утвърждаването на християнството като се слага и начало на неговото институционализиране. Превръщането на новата религия в държавна религия е регламентирано при управлението на император Константин Велики на първия вселенски събор на епископите на Никея през 325 година.
Първото по – сериозно съприкосновение между философията и новата религия се осъществява през ІІ век. Първоначално представителите на християнството са се отнасяли доста критично към философията . Но тяхната дейност подготвя прехода: натурфилософията е подменена от вярата, обективният анализ на природата е заменен със съзерцанието и откровението.Основната грижа на християнските мислители е обосноваването на средства за духовно единение на човека с всевишния. По този път се отива към философията, с езика и средствата на която се изразява и изяснява вярата.
Средновековието, като период в европейската история, е ситуирано след Античността не само в темпорален, но и смислов аспект. През Средновековието човекът продължава да е във връзка с природата, подобно на Античността, но не като изначално, взаимосвързано цяло. Човекът е издигнат над природата, той е творение по образ и подобие на своя Творец. В този период църквата е основната институция в културния и политически живот. Християнската вяра “ диктува “ на философията проблемите, които да изследва. Смисълът на философията вече не е, както в Античността, търсене на истината като такава, а търсенето на вечната, свята истина – т.е на Бога. В християнската философия вярата предпазва от заблуждение, водейки разума към Твореца. Четвъртото столетие след Христа е решаващо за формирането на християнската идеология. Този период е известен под наименованието “ патристика “, епоха на отците на християнската църква. Един от известните представители на този период е Св. Аврелий Августин. Образованието си получава в школите по граматика и реторика в Тагаста и Картаген. Няколко години пребивава в Италия, където под влияние на Амброзий приема християнството. По известни негови съчинения са : “ За реда “, “ За християнското учение “, “ За божия град “, “ Изповеди “, в които той описва своя път към християнската вяра. Патристиката е едновременно завършваща античната и полагаща основите на средновековната философия. За формирането на патристиката голямо значение има канонизирането на свещените книги – отначало старозаветните, а след това и новозаветните, с което се създава свещената книга на християнството – Библията. Християнската идея за човека е изложена в Стария и Новия завет, които представляват едно цяло. Тя съдържа следните моменти: творение, грехопадение, изкупление и възкресение.Като последните две могат да се обединят в идеята за спасението. Християнската идея за човека е пронизана от световъзприятието на свободния човек, носител на ценностните послания на християнството. Човек свободно избира своя живот и отговаря за своите действия. Но свободата на човека е изцяло в рамките на Бога. Бог създава човека съвършен и затова свободен. Като свободен той може да избере греха. Първите хора извършват по своя воля грехопадението и в изкуплението те избират между добро и зло. Те “ плащат “ избора си със своето спасение или низвергване. Човек е схващан в цялата християнска традиция като автор на съдбата си и отговарящ само пред Бога за живота си.
Средните векове изобилстват от вариации на тази основна идея. В това отношение авторитетите на Платон и Аристотел доминират съответно чрез Августин и Тома Аквински.
Човек е сътворен по образ и подобие на Бога. Той носи печата на съвършенството, но след грехопадението човек запазва в своята същност както преди божието начало, но то дотолкова се затъмнява, според Августин от порочните страсти, че човек става подобен на дявола. Сянката на първородния грях пада върху самата човешка природа. Ако Христос се е въплътил в човешкото тяло, за да изкупи греховете на човешкия род, то това е получило божествено оправдание. Христос извървява своя земен път до Голгота като изкупление на носения през поколенията родов грях на човека, защото християнският Бог е  Творец, Слово и Откровение, християнският Бог е личностен Абсолют, той е “ Ти “, а не “ Той “, към него човек се обръща като личност към личност.
      С християнството съществуването на Бога става една от най – проблематичните теми на философското мислене. Въпреки, че споровете започват още със софистите в древна Гърция, характерът на християнската религия – универсална за всички народи, добиваща влияние, което трябва да убеди в истината за единния Бог цялото разумно човечество- превръща тази тема в спорна граница за теолоози и философи.  
       

Правото е изкуство на доброто и справедливото - Целз

Правото е изкуство на Доброто и Справедливото

                                                  Целз

     Търсейки отговор на въпроса какво изучава правото, първо трябва да научи откъде идва думата “ право “. Правото е получило своето название от “правосъдие”, понеже според вярното определение на Целз правото е наука за доброто и справедливото. ( Дигести на Юстиниан )
     Поставената тема “ Правото е изкуство на Доброто и Справедливото “ на първо място предполага да бъде определена и анализирана   връзката   между   правото  и  морала,  защото “ добро “ и
“ справедливо “ са категории от сферата на морала.
     Още древните римляни, нарекли правото изкуство, защото съгласуването и защитата на човешката свобода е твърде сложна и проблемна  дейност. Правото е създадено от хората, за да могат да живеят заедно и свободно. Да живееш с другите означава да осъзнаваш и съвместяваш множеството свободи на различните индивиди. Правото е съвкупността от условията, при които свободната воля на един е съвместима със свободната воля на друг от гледна точка на всеобщия закон на свободата определя Кант в “ Метафизика на нравите “.  Обществото изработва нормите, които свободните индивиди трябва да спазват, а това от друга страна е системата на морала. В многообразието на човешкия живот всеки един от нас е изпадал в дилеми и конфликти. Понякога доброто възпитание не е достатъчно, за да се преодолее дадена ситуация. Човек понякога се сблъсква с хора, които агресивно навлизат в неговото пространство. В тези ситуации моралът не е достатъчен. Необходимо е да бъде приложено правото, имащо легитимно оправдана морална сила. Правото има силата на задължение. Вече веднъж приети, законите следва да се спазват от всички, независимо от тяхната морална претенция. Правото не предполага лична позиция или оценка, а определени санкции, следвани от ясни норми. Ето защо в света на правото доминира признатата от всички легитимна власт, защитаваща  “ доброто “  и “ справедливото “, но със силата на закон.
Според определението дадено от Владимир Соловьов същността на правото се състои в равновесието на двата основни  нравствени интереса – личната свобода и общото благо. Всеобщият правен закон обоснован от Кант гласи: постъпвай външно така, че свободната проява на твоята свободна воля да бъде свободно съвместима със свободата на другия според един всеобщ закон. Следователно правото се създава от хората така, че да защити живота им, тяхната свобода, собственост и достойнство. Правото пази справедливостта така, че нарушаването й да води до наказание за нарушителя.
Въпреки близостта между правото и морала като нормени системи, определящи съзнателната човешка дейност между тях са налице и  съществени различия. Правото е реализация на справедливото, на реда и хармонията между хората. То следва идеите за доброто на повечето хора. За разлика от морала правото се прокарва със силата на властта. Правото съди и отсъжда, а моралът преценява и порицава. За разлика от моралната норма, правната е много по – конкретизирана. Тя се формулира безлично и не важи за отделния човек  или действие, а за произволно множество субекти. Ако правото се интересува дали това, което правим е съгласувано със закона, то моралът проблематизира човешките добродетели и пороци. Моралът третира нашите приемливи и неприемливи постъпки, обхваща сферата, в която човек сам решава и избира какъв да бъде и кои да бъдат правилата на неговия живот. Моралът е свързан с вътрешния свят на човека, а правото с външния. Различието между морала и правото се осъществява и с обособяването на правната теория и законотворчеството. Ханс Келзен, съвременен философ и теоретик, формулира “ чиста теория на правото “, свободна от ценности, отделена от психологически, етически и социологически въпроси.
Навлизайки в света на правото установихме, че то е изкуство  на доброто и справедливото, че то е проекция на морала, имаща силата на съгласието. Вечният стремеж на човека към щастие е стремежът към добро и справедливост, което той като самостоятелен индивид не може да намери и затова го търси в обществото. Правото предлага равен шанс на всички за постигането му. То превръща доброто в реалност, ограничава и коригира злото. От него зависи реалната организация на нравствения живот на човечеството като цяло.    



Използвана литература:

1. Етика и Право; Антология; част ІІ – Право; Колев.И.Анубис; 2001г.


2. Етика и Право; Учебно помагало; Илиева.В.;Костов.К.;Горанов.Г.; Нова звезда; 2000г.

Политика и национална идентификация

Политика и национална идентификация.
Култура и национално самосъзнание.
                         ( есе )

    
Националната идентичност обозначава принадлежността към най – широката човешка общност, в която индивидът се вписва естествено. Националната идентичност е и принадлежността и съпричастността на гражданина към националната държава. Тя трябва да подхранва чувство за национална общност чрез позоваване на собственото си съществуване във времето, да създава усещането за принадлежност чрез предоставяне на достатъчно опори за идентификация с националното цяло. По този начин гражданинът на националната държава приема не само като естествена, но и като ценна своята принадлежност към тази нация. Националната държава е политическа организация, която хармонизира минало, настояще и бъдеще, хомогенизира културата и кара членовете на общността да отстояват нейното съществуване. Националната държава създава свои институции, но същевременно с тях тя произвежда национално съзнание и национална идентичност. Логично възниква въпросът защо в глобализиращия се свят идеята за националната държава излиза на преден план?  Отговорът на този въпрос се крие може би в несигурността, войните и неизвестността в съвременния свят. Именно те  будят страх и правят не само отделните индивиди, но и народите несигурни. Необходимостта да се намери за устройството на живота трайна основа, отвъд всички противоречия и всички разединителни сили, кара народите днес да се връщат към националната идея и националното съзнание. Националното съзнание не е константна величина. То е продукт на общността. Духовното единство на  един народ зависи от неговата обща история. Както еднаквите преживявания правят отделните хора близки, така общите исторически събития сплотяват сънародниците духовно. Общият исторически опит обработва по един и същи начин отделните съзнания и ги поставя в еднакво отношение към света и живота. Така той влияе върху поколенията не само  по отношение на сега преживяното от тях, но и по отношение на миналата история и историческа традиция. Тази традиция е историческата памет на народа, която свързва настоящето с миналото и се предава на бъдещето поколение.  В съдържанието на националното съзнание стои мисълта за индивидуалността на народа и неговата самоценност. Както отделният човек в развитието си идва до умозаключението, че има особености, с които се различава от другите индивиди и които определят неговата самоценност, така и народите с национално съзнание имат идея за своята независимост и неповторимост. Индивидуалните способности, които определят самоценността на нацията са средството,  чрез което тя внася своя дял за човечеството. Националното съзнание чрез идеята за националната самоценност, която то съдържа в себе си се превръща в морална и културна величина. Националната самоценност и чувството са самоуважение предполагат национална независимост и суверенност. Националното съзнание не е само биологическа и социална проява, то е морална и културна сила, която трябва непрекъснато да се култивира ако народът иска да се развива и утвърждава. Без национално съзнание народът отслабва и с течение на времето исторически умира. Националното съзнание държи жив националния инстинкт за самозапазване, прави народа по – сигурен в историческия му живот, прави целите и задачите му в този живот ясни и категорични и готовността му да ги отстоява пълна. Това е една идея за национална общност, която можем да определим като проект за сливане на политически и културни граници. В нея се поражда усещането за принадлежност и всички имат общи свойства – знаят един език, считат, че имат единен произход, припознават като свои едни и същи поети, герои, места на паметта. Нацията мисли себе си като суверенен субект на собствената си съдба и за да действа тя трябва да се преживява като единна.
Националните идентичности имат за цел да отличават различните общности.Съвременното общество няма за цел да заличи националните идентичности, а по – скоро да създаде едно културно пространство на основата на множествената идентичност, където различните човешки общности са равнопоставени и не се създават противоречия между тях.

Фридрих Ницше

                        ФРИДРИХ  НИЦШЕ
                    ( 15.10.1844 – 25.08.1900 )


Фридрих Ницше е немски философ, основоположник на философия на живота. Роден е в семейството на пастор, което след ранната смърт на бащата се преселва в Наумбург. Завършва  елитарно училище, след което следва първоначално теология, а по – късно класическа философия в университетите в Бон и Лайпциг в периода ( 1864 – 1869г. ). Веднага след завършване на висшето си образование става професор по класическа философия в Базелския университет, където се сближава с видни европейски интелектуалци, като Рихард Вагнер, чиято мужика му оказва изключително силно влияние. Години по – късно той остро ще критикува Вагнер заради  неговия шовинизъм, антисемитизъм и кокетиране с тълпата и християнството. Ницше взима участие във френско – пруската война от 1870 – 1871г. като доброволец в санитарните части. Вследствие на влошеното си здравословно състояние Ницше през 1879г. се отказва от преподавателската си дейност. В продължение на 10 години той живее в Италия, Франция и Швейцария. След 1889 г. в резултат от задълбочаване на болестта Ницше изпада в умопомрачение и прекарва последните 11 години от живота си във Ваймар, където за него се грижат майка му и сестрите му.
Ницше оставя богато наследство. Част от него е публикувано след смърта му под ръководството на сестра му Елизабет Фьорстер Ницше, която особено в началото на 30те години, го редактира и фалшифицира в националсоциалистически дух. Тези издания изцяло изопачават духа и идеите на Ницше.
По – важни произведения на Ницше са: “ Раждането на трагедията от духа на музиката “( 1872 ), “ Несвоевременни размишления “ ( 1873 – 1876 г. ), “ Човешко, твърде човешко. Една книга за свободни духове “ ( 1878 ), “ Утринна зора. Мисли върху моралните предразсъдъци “ ( 1881 ), “ Вселената наука “( 1882 ), “тъй рече Заратустра “ ( 1883 – 1885 ), “ Генеалогия на морала” ( 1887 ), “ Антихрист. Опит за критика на християнството “ ( 1888 ).
Във философското развитие на Ницше се наблюдават три периода, отразяващи тенденциите в неговото творчество. В т.нар. “ ранен “  период  (1871 – 1876 ) доминират философията на културата и естетизма, както и влиянието на Шопенхауер и Вагнер. Вторият период ( 1876 – 1882 ) отразява преоценката и критиката на всичко общоприето. Третият период е известен със стремеж за създаване на “ нова философия “, над която няма повече нито Бог, нито човек.
Възгледите на Ницше в повечето случай са изложени съзнателно антисистематично,в есеистична и афористична  форма  с блестящ литературен език, в който откриваме възможност за най – различни тълкувания. Самият той счита, че за познанието не съществуват реални факти, а  “ само интерпретации “ и интерпретации на интерпретациите, които придават на явленията най – различен смисъл в зависимост от гледната точка на субекта. Както един текст дава възможност за най – различни тълкувания и нито едно от тях не може да претендира, че е вярно, така и  “ истината е такъв вид заблуждение “, без което конкретните хора просто не биха могли да съществуват. Затова “ светът “, разбиран като нещо независимо от нас, от нашето собствено битие, логика и предразсъдъци, е невъзможен и “ не съществува “. Единствено истинско измерение на света  в неговото съществуване сам по себе си – това е “ животът 4, който се намира във водовъртежа на вечното “ ставане “ – един вечен кръговрат.Тези принципи на Ницше, приемащи различни модификации в еволюцията на възгледите му, пронизват цялата негова философия на историята и културата.
В своята преценка на всички ценности Ницше подлага на унищожителна критика и християнството, което за него по принцип е  “ враждебно на живота “. То отрича света. Стреми се да го направи по беден и грозен, водено от своето  “ отвращение от живота “. Според Ницше моралните ценности на християнството са израз на умора, изтощение и упадък. Самият морал, възникнал под знака на религията, е най – страшната форма на проявление на  “ волята за гибел “. Затова стремежът за постигане на “ принципа на живота “ в самата си същност е “ антихристиянски “ и съвременността провъзгласява, че “ Бог е мъртъв “! Ницше достига до мита за “ свръхчовека “, определяйки човека като резултат от   болестното развитие на живота – той е “ болно животно “, което се опитва да измами себе си с помощта на културата и морала, за да избяга от своята животинска същност.
От тези позиции Ницше отрича “ заблудите “ на Просвещението и Френската революция, на европейската демокрация и социализма. Възгледите на Ницше оказват силно влияние върху европейската култура и изкуство в края на 19 век и началото на 20. В своята модифицирана форма те се възприемат непосредствено от идеологията на национализма, която го представя като “ най – значителното явление в най – новата история на духа “. А неговите философски идеи определено въздействат при формирането на екзистенциализма, философската антропология и херменевтиката.

Августин и Плиний Стари - есе

“ Какво е времето, ли? Като не ме питат – знам.
Като ме попитат не мога да кажа “.
                            Августин



Средновековието, като период в европейската история, е ситуирано след Античността не само в темпорален, но и в смислов аспект. През Средновековието човекът продължава да е във връзка с природата, подобно на Античността, но не като изначално, взаимосвързано цяло. Човекът е издигнат над природата, той е творение по образ и подобие на своя Творец. В този период църквата е основната институция в културния и политически живот. Християнската вяра “ диктува “ на философията проблемите, които да изследва. Смисълът на философията вече не е, както в Античността, търсене на истината като такава, а търсенето на вечната, свята истина – т.е на Бога. В християнската философия вярата предпазва от заблуждение, водейки разума към Твореца. Четвъртото столетие след Христа е решаващо за формирането на християнската идеология. Този период е известен под наименованието “ патристика “ , епоха на отците на християнската църква. Един от известните представители на този период е Св. Аврелий Августин.Образованието си получава в школите по граматика и реторика в Тагаста и Картаген. Няколко години пребивава в Италия, където под влияние на Амброзий приема християнството. По известни негови съчинения са : “ За реда “, “ За християнското учение “, “ За божия град “, “ Изповеди” , в които той описва своя път към християнската вяра.  Съществен въпрос, на който Августин акцентира е проблемът за времето. Защото времето е неотменно условие, чрез и в което се конституира човешкия живот.То е жизнения ракурс, с който човешкото съществуване разполага.
Дали времето е реално според Августин? С отговора на този въпрос ще започна настоящия анализ.  Може ли да е реално нещо, което не можем да видим, не можем да усетим, не можем да обясним. На въпроса какво е времето Августин отговаря, че когато не го пипат знае, а трябва ли да отговори не може. Съществува ли тогава времето или по – скоро не ? Августин приема, че то съществува. Ние го измерваме, а не можем да измерваме нещо, което го няма. И след като ние живеем в това време, значи все в някакъв смисъл го познаваме и въпреки това сме неспособни да го обясним. Парадоксът е, че ние знаем какво е времето, но трябва да го схванем по такъв начин, че да можем да го обясним. Всеки от нас има вътрешен усет за времето, но ни е трудно да го обясним в понятия.
Нека сега акцентираме върху виждането на Августин за това кога е създадено времето и дали то като Божие творение предхожда или  следва   света  и  хората.  Августин  дава   следния   отговор :
” Преди бог да сътвори небето и земята нищо не е правил. Защото ако е правил нещо, то какво друго е правил, ако не творение, а не може да се прави творение без време, т.е когато Бог е създал небето и земята, то тогава той е създал и времето, а времето се появява заедно с творението като мярка на движението и промените на нещата. Светът не е бил сътворен “ по  - рано “, просто защото не е имало “ по – рано “. Ето защо Августин отхвърля като смислен горния въпрос, защото преди сътворението на небето и земята не е имало небе и земя. Или както той казва в “ За Божия град : “ Да се говори, че е имало време, когато не е имало време е също толкова абсурдно, както и да се говори, че човекът е съществувал, когато не е имало хора, или че този свят е съществувал, когато все още не е съществувал свят”. “ времето е сътворено, защото се характеризира с изменчивост и неустойчивост, а че то е изменно и неустойчиво личи от това, че то се разделя на части: минало, сегашно и бъдеще. Миналото време, казва Августин, вече не съществува, понеже го няма, то е отминало. Когато е било настояще, то е съществувало, но преминавайки в минало, то спира да съществува. Бъдещето време също не съществува, защото още не е. Ето защо единственото време, което съществува е сегашното. Но, разглеждайки го по – обстойно, Августин разбира, че то се състои само в един кратък, неделим миг и опитвайки се да увеличим по трайност този миг, то той веднага се разделя на минало, настояще и бъдеще. Как тогава, пита Августин, от времето съществува само един кратък миг, в който е разположено настоящето, и наистина ли и този миг съществува, щом той идва от бъдещето, което все още не съществува и преминава в миналото, което не съществува? Освен това ние мерим времето. Казваме, че едно време и по -дълго или по – кратко от друго, или че две времена са равни по дължина. Както описах и по – горе, щом мерим нещо, значи то съществува. Но как мерим миналото, ако то не съществува, и как мерим бъдещето, ако то все още не съществува, и как мерим настоящето, ако то се състои в един неделим миг? За да се  реши този проблем времето е било идентифицирано с движението. “ От един учен човек чух, че времето, това е движението на слънцето, на луната и на звездите.” Но Августин не се съгласява с това, защото движението на едно тяло, представляващо неговото преместване, може да изисква по – дълго или по – кратко време.
Но какво е времето тогава???
Щом то е сътворено по своята същност то е изменение, значи времето не може да бъде вечност. И тук трябва да разграничим тези две понятия: “ време “ и “ вечност “, защото за да разберем Августин, трябва да не приемаме времето като даденост, а като дадено от Бога, като Божие творение. Бог е създателят на времето и затова той стои над него. За него годините не вървят, нито идват, а стоят наедно. Понеже стоят неподвижно, минаващите не го изместват от идващите, понеже не преминават. Годините на Бога, казва Августин, са един ден и този ден е вечността. И това е понятието, което ние не можем да разберем, защото за разлика от Бога нашите години идват и отминават и минаващите се изместват от идващите, т.е ние сме във времето, което по същество е неустойчиво и изменчиво. За да разберем времето е необходимо да го погледнем от гледна точка, която ще ни позволи да подредим миналото, сегашното и бъдещето в едно неделимо цяло, в което да можем да ги възприемем. От тази гледна точка времето ще ни се представи като разделена на минало, сегашно и бъдеще вечност. Затова според Августин е неправилно да се говори за минало, настояще и бъдеще време, а ще е по – удачно да казваме сегашно за миналото, сегашно за настоящето и сегашно за бъдещето. Миналото съществува в  паметта ни, ние имаме спомен за него и именно тогава, когато то възникне в нашата памет, на нас ни е възможно да го  възприемем и измерим. И бъдещето съществува подобно на миналото, само че в очакванията ни. Така ние сме способни да го възприемем. Или ако цитирам Августин: “ паметта е настоящето за миналото, виждането – настоящето за сегашното, очакването- настоящето за бъдещето”. Тези три времена не можем да видим никъде другаде ако не в душата. Душата е онова вечно “ сега”, което поне малко ни доближава до вечността.  
“ Единственото сигурно е, че няма нищо сигурно “
                              Плиний Стари


Живот. Това е нещо странно и уникално. Цяла Вселена, създадена с една единствена цел и тази цел е животът. Това не е просто математическо уравнение, което човек може да реши. Животът е много по – комплексен и сложен. В него няма нищо сигурно. Той е пълен с неизвестни. Животът не е теорема, която може да се докаже. Понятия като константи не съществуват. Животът може да бъде сравнен с математическа задача, в която няма дадено, а единствено търсено.
Всичко е субективно. Никой не може да каже, че нещо е истина или лъжа. Няма такова нещо като абсолютна истина или абсолютна лъжа. За физика Земята е просто едно тяло с определена маса и размери, но за биолога тя представлява изключително благоприятна среда за живот. Астрономът вярва, че тя е планета, разположена в Слънчевата система, а политикът счита, че е просто поле за изява и контрол. Всички са прави, но в същото време и всички грешат. Няма правилна дефиниция за понятието земя. Просто човек го е създал, за да бъде по подреден животът му.
В света не съществува нищо крайно. Винаги има бяло и черно. Нищо не е абсолютно. Ако го нямаше черното, как бихме могли да знаем какво представлява бялото? Колкото и да е добро едно действие, то винаги има капчица зло в себе си. Това просто правило е в сила относно всичко.
Светът е различен за всеки. За едни светът е визуална феерия, за други той е пълен с миризми и вкусове. За слепия няма цветове и образи, съществуват единствено звуци. Той е способен да “ вижда “ в някои аспекти, дори по – добре от зрящия. За него не съществува всичката тази визуална илюзия. Той възприема всичката информация, с която ни засипват по свой собствен начин, различен от този на другите. Всичко, което виждаме е създадено от нас самите, от нашето въображение. Човек вижда околния свят по начин, по който му е угоден на него, а не такъв какъвто е тай в действителност. Никой не може да каже какъв е светът наистина. Нещата винаги имат различни измерения. Лявото е дясно за едни, а горе или долу за други, единствено защото сме триизмерни. Например шапката си има своя специфична форма, но за Малкият принц на Екзюпери тя е просто слон, глътнат от боа, който изключително много наподобява шапка.
Човек е  “ Бог “ и може да промени всичко. Той сам си създава света около него. Един ще иска да го направи цветен и пълен с радости, друг черно – бял. Всеки живее в своя собствена утопия, която е затворена за останалите. Той царува спокойно в тази илюзия без някой да го безпокои и тормози. Светът е игра изпълнена с неточности, съмнения и несигурности. Най – лошото е, че човек даже не може да се откаже.

Конспект по Етика и Право

КОНСПЕКТ ПО ЕТИКА И ПРАВО

1. Що е Етика ? – морал и нравственост, добро и зло.


2. Ценности и норми; справедливост, добродетели и пороци.


3. Свобода – свободата като избор, бягство от свободата, абсолютната свобода.


4. Съвест; лицемерие и лъжа.


5. Достойнство – ценността на човека, подценения и надценения Аз.


6. Етикет и етикеция; уважение към Другия.


7. Любов и семейство.


8. Хедонизъм, аскетизъм и евдемонизъм.


9. Ригоризъм, егоизъм, алтруизъм, песимизъм и оптимизъм.


10. Източници на правото.


11. Система на правото / дялове /.


12. Политика. Легитимна и нелегитимна власт.


13. Човекът и неговите права. Безправният човек.


14. Вещ и вещни права.Собственост/ владение,собственост,права върху чужда вещ/.


15. Задължения. Облигационни отношения / договори и гаранции /.


16. Юридически лица със стопанска и нестопанска цел.


17. Форми на държавата / според това кой управлява и как се управлява/.


18. Държавата и гражданското общество.


19. Конституция /същност,принцип на конституционализма,български конституции/.


20. Избори / цел, предназначение, етапи на изборния процес, видове /.


21. Парламент. Българският парламент.


22. Съд. Съдебната власт. Престъпление и наказание.


23. Управление. Същност и форми на управление.


24. Международен правов ред. Суверенитет.


25. Войната и мирът.


26. Човекът – гражданин на света /ООН, ЕС, НАТО/.

Икономика на Обединена Европа

  Икономика на Обединена Европа
( Икономическа политика: концепции и очаквания )


Идеята за създаването на една голяма европейска организация е много стара. Още Виктор Юго през 1869 година говори пред Конгреса на мира в Лозана за създаването на Европейски съединени щати, а по – късно редица политици предлагат различни варианти за реализиране на идеята.
Едва след 1945 година в Европа се създава благоприятна атмосфера за постигане на значим резултат. Най – умело използва този момент френският външен министър Робърт Шуман, който ясно разбира, че създаването на политически съюз между воювали доскоро европейски държави е невъзможна. Предпочетен е икономическият подход към интеграцията, който в голяма степен е водещ и до днес. Докладът на Шуман предлага производството на въглища и стомана на Германия и Франция да бъде поставено под управление и контрол на независим, наднационален орган. Поканени са да се присъединят също Италия, Белгия, Холандия и Люксембург. Поканена е и Великобритания, но тя решава, че новият орган ще упражнява компетенции, които ще ограничат нейния суверенитет. Така тя поставя традиция на изчаквателна подкрепа  на европейските интеграционни процеси, непроменена и до днес.
На 18 април 1951 година шестте държави подписват Договора за създаване на Европейската общност за въглища и стомана ( ЕОВС ), влезнал в сила от 25 юли 1952 година.
Създава се принципно нова международна организация със самостоятелен бюджет и непознати досега органи и правомощия и нов тип междудържавни отношения.
Шестте държави договарят намаляване на митата, премахване на квотите и провеждане на обща политика относно въглищата и стоманата. Успешното начало на европейската интеграция отваря широк път пред по – нататъшната реализация на идеите за Обединена Европа.
     През април 1955 година външният министър на Белгия Пол – Анри Спаак предлага разширяване на обхвата на ЕОВС и създаването на един цялостен Общ пазар. Ентусиазмът все още е силен и въпреки продължаващата съпротива на Великобритания и отказа на Скандинавските страни, на 25 март 1957 година в Рим се подписват още два договора: за създаване на Европейска общност за атомна енергия ( ЕОАЕ ) и Европейската икономическа общност.
     Със създаването на ЕИО се образува едно необичайно стопанско пространство, в което е установен свободен пазар на работна сила; ограничаване и постепенно отпадане на митата между страните членки; установяване на общи мита спрямо трети страни; обща търговска и селскостопанска политика и други. Общият пазар формира бюджет със собствени преки приходи и със собствени централизирани разходи. Великобритания оценява значимостта на постигнатото и се присъединява заедно с Дания и Ирландия на 1 януари 1973 година,  през 1981 година  ги следва Гърция; през 1986 година  също Испания и Португалия;  а през 1995 година Австрия, Швеция и Финландия.
     Дори да представляват добре обмислени и очевидно работещи актове, трите учредителни договора се нуждаят от корекция и допълване. На 7 февруари 1992 година в Маастрихт се подписва Договорът за създаване на Европейски съюз, влязъл в сила от 1 ноември 1993 година. През юни 1997 година се подписва Договорът от Амстердам, който внася нови измерения в предходните.
     Неизменно решителна стъпка към изграждането на икономиката на Обединена Европа заема създаването на икономическия и валутен съюз ( ИВС ). Можем да определим този стадий на икономическа интеграция като осъществяване на обща икономическа и валутна политика на ниво Европейски съюз, като съпътстващ появата на Единния пазар. Решенията на държавите и правителствените ръководители по отношение на ИВС  в рамките на влезлия в сила Договор от Маастрихт оказват голямо влияние върху икономическата политика в рамките на Общността, тъй като съдържат в себе си  значителни ограничения върху суверенитета на държавите – членки. На Европейския съвет в Амстердам през юни 1997 година държавите и правителствените ръководители на ЕС се споразумяват за една, подлежаща на ратифициране от парламентите им ревизия на Договора от Маастрихт, защото тези решения са от огромно значение за икономическата и валутна политика.  Забележително с оглед на бурните обществено - политически сблъсъци в най – близко минало е ясното открояване на насочената към развиването на конкуренцията пазарна икономика като икономическа система на Общността и на държавите членки. Държавите членки трябва да водят икономическата си политика като “ Политика от взаимен интерес “ и да я координират в Съвета на Европейския съюз. Като указващи посоката принципи за икономическа и валутна политика в Общността и на държавите – членки се посочват стабилни цени, монетарни рамкови условия, както и устойчиви платежни баланси. Съветът разработва “ основни насоки “ за икономическата политика на държавите членки и Общността., които след обсъждане в Европейския съвет се приемат от него като препоръки и са адресирани до държавите – членки.
Наред с шансовете, които дават решенията от Маастрихт по отношение на ИВС с оглед на процеса към икономическо обединение, съществува и опасност от смекчаване на критериите за присъединяване под натиска на строгия план – график, като това би довело до вземане на решение за по – голям брой участници в ИВС. Следващите години ще донесат значителни предизвикателства по отношение на икономическото развитие на Обединена Европа.


















Използвана литература:
1. Achim Wolter , Rolf H. Hasse:  Gemeinsame Beschaftigungspolitic:Uberfallig oder uberflussiq&, in: Wirtschaftsdienst 1997;
2.Ю. Цакер; Основи на правото на Европейския съюз, 1997;
3. О. Борисов; Право на Европейския съюз, 2000;  




     Културата на Обединена Европа

Културата на Обединена Европа на първо място се свързва с разгръщането на културата на държавите – членки, опазване на културното наследство и стимулиране  на културния обмен.
На  държавно ниво двете най – важни културно – политически институции са Европейската комисия и Европейския съюз. Докато Комисията може да провежда културни програми под собствено ръководство, когато те са одобрени от Европейския парламент, Съвета на Европейския съюз и Комисията на регионите, то Европейският съвет подпомага единствено сътрудничеството между правителствата.
Наред с тези институции на европейско ниво културно – политическите инициативи се регламентират и от различни други културни спогодби между държавите – членки на ЕС. Освен това някои страни имат частни, но финансирани от държавата институции, които допринасят чрез своите връзки и дейности в Европа за оформянето на мозайката на “ европейската културна политика “. Това се отнася за: Германия, ( Интернационес, Гьоте институт, фондация “ Александър фон Хумболд “ )      за    Великобритания  ( Британски съвет ),   Швеция
( Шведски институт ),   Дания ( Датски  културен  институт ),   Испания
( Иституто   Сервантес ),   Португалия  ( Институт   Камоес ),    Австрия
( Аустрия институт ), Швейцария ( про Хелвеция ), както и институтите Франсез.
     Културата на Обединена Европа е значим емоционален елемент за идентифициране за една общност, която търси своята идентичност. Жак Делор, предишният президент на Комисията, придава на икономическото сплотяване и на Социалната харта на ЕС голям приоритет, но и осъзнава също така, че културата представлява важна, създаваща доверие връзка между населението на  Обединена Европа.
“ В един вътрешен пазар човек не се влюбва “, би казал той. Неговият последовател Жак Сантер  също така положително се изказва  за интегриращата сила на културата, а същото становище е имал и един от първооснователите на ЕС, Жан Моне.
Културата наистина не е само израз на красота и  съзидателност, но тя има също така и голямо икономическо значение, създавайки нови работни места и привличайки инвестиции. Тя осъществява както я представя Самюъл Хънтингтън в своята книга  “  Сблъсъкът на цивилизациите “ културен обмен, даващ възможност за опознаване между хората.
Още от 1985 година се подпомага проектът “ Културна столица на Европа “. Пилотният проект стартира в Атина, а след това и в Берлин, Флоренция, Амстердам, Ваймар и други. Консервирането на културните паметници, стимулирането на преводаческата дейност, европейският принос за осъществяване на престижни проекти, подпомагането и провеждането на фестивали на филмовата продукция и редица други проекти допълват мероприятията на Комисията в областта на  културата на Обединена Европа.
Приоритетно място в културното сътрудничество между страните на Обединена Европа и трети страни заема изграждането на европейски домове на културата в някои от световните столици като Ню Йорк, Токио, Пекин, Сингапур, Мексико, Рио Де Жанейро, но също така и в градове на самите държави от Обединена Европа, където да бъдат представени различните култури на Европа.  
     Ако се опитаме да направим една равносметка ще установим, че интеграционните, икономическите, екологичните елементи и елементите от политиката в областта на сигурността ще дадат достатъчно поводи да очакваме едно положително развитие на европейската културна политика, при условие, че се зачита многообразието на културите, както това се изисква от чл. 128 от ДЕО
(договор за европейската общност ). Би следвало да се придава по – малка тежест на опасенията за “ нарушаване “ на принципа на субсидираност, тъй като още от сега Комисията подкрепя такива културни инициативи. Например така е при програмата  “ Кaleidoskop “, с която се финансират фестивали, изложби и семинари, ако минимум три държави  работят съвместно по тях.
За финал ще посоча, че особен интерес представлява т.нар. “Първи доклад за съобразяването на културната дейност на Европейската общност “, изготвен през април 1996 година. Докладът дава да се разбере, че на координацията между отделните дирекции на Комисията и между различните органи на ЕС и Обединена Европа трябва да се отдели значително внимание. Необходимо е да се извърви един дълъг път, при който от първостепенно значение ще бъде да се преодолеят съществуващите проблеми и да се определят ясно приоритетите  във връзка с тях. Необходимо е държавите на Обединена Европа да обединят културно – политическите си институции в конструктивен диалог по въпросите на културата.