Фридрих Ницше

                        ФРИДРИХ  НИЦШЕ
                    ( 15.10.1844 – 25.08.1900 )


Фридрих Ницше е немски философ, основоположник на философия на живота. Роден е в семейството на пастор, което след ранната смърт на бащата се преселва в Наумбург. Завършва  елитарно училище, след което следва първоначално теология, а по – късно класическа философия в университетите в Бон и Лайпциг в периода ( 1864 – 1869г. ). Веднага след завършване на висшето си образование става професор по класическа философия в Базелския университет, където се сближава с видни европейски интелектуалци, като Рихард Вагнер, чиято мужика му оказва изключително силно влияние. Години по – късно той остро ще критикува Вагнер заради  неговия шовинизъм, антисемитизъм и кокетиране с тълпата и християнството. Ницше взима участие във френско – пруската война от 1870 – 1871г. като доброволец в санитарните части. Вследствие на влошеното си здравословно състояние Ницше през 1879г. се отказва от преподавателската си дейност. В продължение на 10 години той живее в Италия, Франция и Швейцария. След 1889 г. в резултат от задълбочаване на болестта Ницше изпада в умопомрачение и прекарва последните 11 години от живота си във Ваймар, където за него се грижат майка му и сестрите му.
Ницше оставя богато наследство. Част от него е публикувано след смърта му под ръководството на сестра му Елизабет Фьорстер Ницше, която особено в началото на 30те години, го редактира и фалшифицира в националсоциалистически дух. Тези издания изцяло изопачават духа и идеите на Ницше.
По – важни произведения на Ницше са: “ Раждането на трагедията от духа на музиката “( 1872 ), “ Несвоевременни размишления “ ( 1873 – 1876 г. ), “ Човешко, твърде човешко. Една книга за свободни духове “ ( 1878 ), “ Утринна зора. Мисли върху моралните предразсъдъци “ ( 1881 ), “ Вселената наука “( 1882 ), “тъй рече Заратустра “ ( 1883 – 1885 ), “ Генеалогия на морала” ( 1887 ), “ Антихрист. Опит за критика на християнството “ ( 1888 ).
Във философското развитие на Ницше се наблюдават три периода, отразяващи тенденциите в неговото творчество. В т.нар. “ ранен “  период  (1871 – 1876 ) доминират философията на културата и естетизма, както и влиянието на Шопенхауер и Вагнер. Вторият период ( 1876 – 1882 ) отразява преоценката и критиката на всичко общоприето. Третият период е известен със стремеж за създаване на “ нова философия “, над която няма повече нито Бог, нито човек.
Възгледите на Ницше в повечето случай са изложени съзнателно антисистематично,в есеистична и афористична  форма  с блестящ литературен език, в който откриваме възможност за най – различни тълкувания. Самият той счита, че за познанието не съществуват реални факти, а  “ само интерпретации “ и интерпретации на интерпретациите, които придават на явленията най – различен смисъл в зависимост от гледната точка на субекта. Както един текст дава възможност за най – различни тълкувания и нито едно от тях не може да претендира, че е вярно, така и  “ истината е такъв вид заблуждение “, без което конкретните хора просто не биха могли да съществуват. Затова “ светът “, разбиран като нещо независимо от нас, от нашето собствено битие, логика и предразсъдъци, е невъзможен и “ не съществува “. Единствено истинско измерение на света  в неговото съществуване сам по себе си – това е “ животът 4, който се намира във водовъртежа на вечното “ ставане “ – един вечен кръговрат.Тези принципи на Ницше, приемащи различни модификации в еволюцията на възгледите му, пронизват цялата негова философия на историята и културата.
В своята преценка на всички ценности Ницше подлага на унищожителна критика и християнството, което за него по принцип е  “ враждебно на живота “. То отрича света. Стреми се да го направи по беден и грозен, водено от своето  “ отвращение от живота “. Според Ницше моралните ценности на християнството са израз на умора, изтощение и упадък. Самият морал, възникнал под знака на религията, е най – страшната форма на проявление на  “ волята за гибел “. Затова стремежът за постигане на “ принципа на живота “ в самата си същност е “ антихристиянски “ и съвременността провъзгласява, че “ Бог е мъртъв “! Ницше достига до мита за “ свръхчовека “, определяйки човека като резултат от   болестното развитие на живота – той е “ болно животно “, което се опитва да измами себе си с помощта на културата и морала, за да избяга от своята животинска същност.
От тези позиции Ницше отрича “ заблудите “ на Просвещението и Френската революция, на европейската демокрация и социализма. Възгледите на Ницше оказват силно влияние върху европейската култура и изкуство в края на 19 век и началото на 20. В своята модифицирана форма те се възприемат непосредствено от идеологията на национализма, която го представя като “ най – значителното явление в най – новата история на духа “. А неговите философски идеи определено въздействат при формирането на екзистенциализма, философската антропология и херменевтиката.