Приложна етика - Биоетика

СПОРОВЕ ОТНОСНО ВЪЗНИКВАНЕТО НА ПРИЛОЖНАТА ЕТИКА


          Ще започнем с това, че още, до сега не е постигнато единно мнение относно, “Що е това Приложна етика ?”. Съществуват няколко не само различни, но даже противоположни точки на виждане по този въпрос. Ето защо ще се опитаме да проанализираме най – значимите и интересни постижения по този въпрос, а също така да определим и собствената си позиция.
          Първо ще се обърнем към спорния въпрос относно предисторията и историята на възникване на приложната етика. Разногласията са не малко, но повечето от авторите, са по – скоро солидарни: датират възникването на приложната етика през античността. Към този период се придържат и двамата водещи теоретици на приложната етика П. Синжер и Т. Бюгемп.
          Определяйки  приложната етика в най – широкия смисъл като, “приложение на етически и морални понятия към отделни ситуации” и установява, че тя се асоциира с “пътища и способи, с които се прилага в обществото, определяйки неговата природа”; авторът на тази статия дава следния пример: Г. Б. Стоу в своята знаменита “Чичо Томова колиба” въвежда приложната етика, помагайки на много хора, свои читатели да разберат, че робството е било неетично поради неговото отрицателно влияние върху хората.
     Друго свое разбиране за приложната етика авторът илюстрира чрез анализ на различни съществуващи в съвременното общество професионални кодекси. Например: правила установени за ръководство на бизнеса и финансовата сфера, принципи към които се придържат в своята работа учените и групите от изследователи, изисквания, предявявани към рекламата ( изисквания, забраняващи да се съобщават лъжливи или преувеличени сведения и преднамерено укриване на информация от клиенти) , или професионалните кодекси на архитектите, инженерите, менажерите, държавните и банкови служители.
     Въпреки явното отъждествяване на приложната етика с професионалната, което разбира се, се оказва и опростено, и неточно по същество, не трябва да се съмняваме, че приложната етика води своето начало още от античността, че “всеки вид етика е бил приложен в едно или друго време”.
          От съвършено друга позиция изхожда при интерпретацията на приложната етика П. Синжер  в книгата си “Приложна етика”. Той подчертава, че приложната етика не се явява “нова” за философията  на морала.За потвърждаване на това той се позовава  на английската етическа традиция. Според Синжер образци на приложната етика могат да се открият и при древногръцките философи, ( Платон, Сенека, Лукреции) обсъждали, “практични” въпроси като “самоубийството”, “смъртта”, “отношението към жените и децата” и ….. .   Християнските философи Августин и Тома Аквински анализирали проблемите на “справедливите” и “несправедливите войни”, “лъжата” и “насилието”, Т. Хобс “ практически, политически и държавни проблеми”, Дж. Бентам “свободата и правата на жените”.
          Много автори се опитват да докажат идеята за изначалната и органическа принадлежност на приложната етика към история и теория на философията на морала. Но при това остава нерешен един друг проблем: “ако приложните въпроси са били чак толкова типични, за цялата философия на морала в миналото, защо те й станаха толкова далечни и чужди в най – новото време т.е. в продължение почти на целия двадесети век ?”. Нали само през последните две – три десетилетия приложната етика “се завърна” във философията на морала и възстанови в нея своите права. И ако в самото начало на века философите – етици съсредоточаваха своите усилия около такива проблеми като: “ природата на морала”, “същността на доброто и критерия на правилното  поведение”, то от началото на тридесетте години и тези проблеми отстъпиха на втори план. Самият термин “метаетика” , възникнал по време на “ пика “ на увлечението по лингвинистичната философия, означаваше като, че ли преместване на етиката в друга област на изследване – преминаване на етиката  - “в неетика” – “в лингвистика и логика”. Въпреки, че могат да се приведат примери по отношение на интереса на известни философи (и в този период),  към отделни практически проблеми, ( например статията на Б. Ръсел за “проблемите на своето време”) тези примери трябва да бъдат разглеждани само като изключение от общото правило. Нещо повече, в метаетиката беше формулиран методологическия принцип на намеса на теорията в практиката. Известни са думите на Ч.С. Брауд: “ да се говори на хората какво те трябва да правят, не се явява част от професионалното задължение на философа по морал”. Философите на морала като такива  нямат специална информация, пригодна за “широката публика” , затова какво се явява правилно, и какво – неправилно, и у тях няма никаква необходимост да приемат тези функции на увещаване, които подхождат на свещениците, политиците и големите писатели. С времето този принцип се обърна “наопаки”. Сега ние виждаме, че доверието към политиците, писателите и даже свещениците забележимо е намаляло, именно  етиците, философите на морала, хората владеещи знания в областта на нормативните етически теории   призовават обществеността.
          А сега да се върнем към необходимостта да обясним това “излизане” на етиката от своите традиции в началото на века. Това “излизане”  от практиката в чистата теория по – вероятно е било предизвикано от необходимостта да се “ провери ” самата теория. Само при това условие теорията би могла да стане “пригодна” за използване на практика. Ако това не беше направено, ( а бяха необходими много години аналитична работа) то и периодът на “възстановяване” на интереса към практическите проблеми, и разцвета на приложната етика ( който продължава и днес) никога не биха настъпили. В обобщение ще кажа, че ако се разглежда процеса на развитие на световната етика в цяло, и процеса на развитие в двадесети век в частност, като органически цялостен, единен, закономерен процес, то трябва да се съгласим с това, че формирането на приложната етика беше не случаен, а закономерен резултат от целия процес на развитие на етиката през нашето столетие. Сега, към края на столетието, етиката окончателно сформира следващата своя структура: нормативна етика, дескриптивна етика, метаетика и приложна етика. Започвайки от средата на осемдесетте години тази структура на етиката се явява общоприета в западната литература. Приложната етика придоби статус на самостоятелна наука – статус на самостоятелна етическа дисциплина. Ето защо можем да кажем, че приложната етика е “дете на 20 век” с всичките негови сложни противоречия и проблеми. Особено въздействие, при формиране облика на приложната етика в днешно време оказаха сфери като медицината и политиката. В доказателство на горе казаното ще се обърнем към причините, довели до “поврата” в приложната етика. Това е периода на ранните 60 те. Години, когато в Америка започна да възниква движението за  граждански права, а едва по късно в Европа възникнаха студентските движения на новите леви, хипи и др. След това Виетнамската война породи цяла вълна от обществени дискусии по морални проблеми – справедливост, равенство, гражданско неподчинение, насилие, борба за мир, за ядрено разоръжаване, за предотвратяване на глобални катастрофи и др. От самото начало на 70те години в списанието “ETHICS”  започнаха да се появяват статии и тези проблеми, също така бе създадено и списание “ Философия и обществен живот ” – (PHILOSOPHY AND PUBLIC AFFERS), посветено на приложните проблеми на философията, а по – късно през 90те години бе създадено и още едно списание “Приложна философия” (APPLIED PHILOSOPHY). Един от най – популярните трудове по етика през последните десетилетия на Запад стана Антологията от текстове по приложна етика, под редакцията на Дж. Рейчълс “Моралните проблеми”. Тази антология се явява като най – широко разпостраненият текст за въведение в курса по приложна етика.
          Следващата вълна на обществен интерес към приложната етика стана Биоетиката. Новите постижения в медицината и биологическите науки предизвикаха нови етични проблеми, с много от които човечеството не се е сблъсквало никога досега ( клонирането, изкуственото оплождане). Не случайно биоетиката се оформи като  приоритетна област  на приложната етика, изпреварваща всички други нейни разновидности. Биоетиката наложи необходимостта от включването на философите на морала ( етиците ) в решенията на свързаните с биологията и медицината проблеми. Например към  болниците в много страни по света съществуват етични организации, правещи заключения на научни изследвания, провеждани над животни, хора и човешки ембриони. Също така в Англия  известна лаборатория за изследване на човешката ембриология и изкуствено оплождане се оглавява от известния специалист в областта на приложната етика Мери Уорнок.  
Следователно  причините за развитието на приложните видове етика трябва да се търсят в самото развитие на науката етика. Развитието на приложната етика се състоя не само като факт, но и придобива все по – надеждни перспективи. Приложната етика от края на ХХ век вплете в себе си всичките идеи  на свързване на теорията с практиката, етиката с живота, т.е
     блестящо потвърди безукорната актуалност на етиката в живота на човека и обществото.
               При всичко това, което беше казано по – горе, при всички настоящи и бъдещи успехи на приложната етика тя има не малко критици, скептично и песимистично, оценяващи нейните възможности и перспективи. Ще отделя внимание на две от критиките по адрес на приложната етика, струващи ми се най – впечатляващи.
               На първо място това е въпросът – “ не се ли явява приложната етика само ново название на старата на всички позната, известна и не толкова оценявана от гледна точка на нейното теоретично ниво – професионална етика ? “. И второ “ може ли приложната етика наистина обективно да решава, възникващите в различните практически сфери на живота проблеми, ако сферата на морала, а заедно с нея и етиката се разглежда като  субективна сфера, почти ирационална, където всички оценки и съждения се базират на чувства и емоции, а не на обективната истина и строго проверени факти? "“
     Считайки вторият въпрос за по – сложен ще започна от него. Напрактика той представлява нерешима трудност за веки привърженик на метаетиката, наивно предполагащ, че най – голямото достижение на метаетиката е провъзгласяването на субективния, лишен от обективна истина характер на моралните съждения. Въпреки, че моралните съждения се отличават по всички формални признаци от обективно – научните, обаче и първите, опирайки се вече на способности на човешкия разум като интуицията например, могат да удовлетворят изискванията за общозначимост, обективност и универсалност. Ето защо имаме възможността да заключим, че приложната етика – със своите успехи доказа евристичните възможности на етиката и нейната способност обективно – научно да решава най – сложните проблеми на съвременната практика. Такова “приложение” на теорията на етиката към практиката предопредели възможността й да заеме по обосновани позиции при решаване на морални дилеми, без всякакво поучаване  и без да изпада в морализация, да внесе свой обективен принос в анализа на протичащи процеси, да обезпечи високо теоретично ниво на обществените дискусии, строга аргументация и ясност.  
             Отговорът на първия въпрос ще изиска от нас по подробен и конкретен анализ. Действително, на пръв поглед, може да ни се стори, че значимите практически постижения на приложната етика представляват все пак не дискусиите, а изработката на ясни и обосновани кодекси, сборници от правила и изисквания. Известно е например, че един от първите професионални кодекси – на лекарската професия “ Кодекса на Хипократ ” е бил изработен в древна Гърция приблизително в V в. до н.е, когато в Гърция е бил голям интереса към философията и етиката.  Този и други видове кодекси на професионалната етика, разбира се не противоречат на общоморалните кодекси, но изхождайки от тях, черпят своето основание и се позовават на тях обосновавайки своите норми и изисквания. Без да опровергава и не всъпвайки в противоречие с общия морал, професионалните кодекси забележимо се отличават от общоморалните, конкретизират ги и ги допълват. Така медицинската професия предявява към своите субекти  много повече сложни и трудноизпълними  изисквания, отколкото всеки общоморален кодекс предявява към хората. Така може би ще кажат някои автори приложната етика се стреми да заеме мястото на професионалната етика. Но според други автори професионалната етика и изработените от нея кодекси съществуват  отдавна и продължават да съществуват и сега. Приложната етика не може да замени професионалната етика, защото тя (приложната етика) е част от философията – професия на хора, наречени философи. В предмет на философията и обект на приложната етика се превръщат медицината, политиката, екологията или бизнеса тогава, когато придобият общ интерес. Професионалната етика бе, и ще бъде за професионалистите – лекари, учени, политици и т.н. Приложната етика е за всички, които не са членове на тези професии, а проявяват интерес. Следователно професионалната и приложната етика съвсем не се явяват взаимозаменяеми понятия, защото всяка се занимава със свои собствени въпроси и да се страхуваме от редукция общо взето няма смисъл и въпреки проблема тяхното отношение представлява напълно реален интереес.    
       
                              

     БИОЕТИКА – НОВА НАУКА ЗА         МИЛОСЪРДИЕТО

          Както вече споменахме в предната тема биоетиката послужи като тласък за развитие на всички приложни етики. Именно тя стана най – развитата и разработвана нейна част. Също така се изказват мнения, че биоетиката напълно може да претендира за статус на самостоятелна наука, а не просто на разновидност на приложната етика. Дали това е така ще заключим в края на тази тема.
     Несъмнено е, че биоетиката обхваща широк кръг от проблеми. Нещо повече нейната проблематика и търсените от нея решения се оказаха много важни не само в приложния, практически смисъл , но и в друг като, че ли метафизически – те позволиха поновому да погледнем на много антропологически представи за човека, послужили за задълбочаване и кардинално разширяване разбирането за човека в неговите природно – биологични и етични аспекти. Щом проблематиката на биоетиката е толкова многослойна и широка, то преди всичко пред нас стои задачата за нейната класификация. Опитите да се направи такава класификация вече се предприемаха неколкократно от различни автори, още повече че излиза “ Энциклопедия боиетики” , а да не говорим за десетките, посветени на нея книги и статии. Аз също ще се опитам да предложа своя класификация. Класификацията на проблемите на Биоетиката може да се извърши на различни основания.
     Въпреки, че е трудно да се определи приоритетността на една или друга проблематика, на мен ми се струва, че на първо място по значимост сред нейните проблеми, стоят въпроси свързани със смъртта. Тук се отнасят преди всичко проблемите на евтаназията, нови критерии за смъртта, аборта, трансплантацията на органи, т.е всички тези въпроси, където особено ясно се изявява нашата истинска хуманност. Втората по значимост група проблеми е свързана с отношението към неизлечимо болните, инвалидите, новородените с дефекти. В третата група проблеми се включва всичко свързано с възпроизводството на живота ( изкуствено зачатие, сурогатно майчинство, клониране ) , а също проблемите на генетиката и генното инженерство. При това ние преднамерено оставяме на страна проблемите на взаимоотношение лекар – пациент, лекар – близки на болните, въпроси за лекарската тайна и много други, доколкото те влизат в кръга проблеми на професионалната медицинска етика

Ценностинте послания на християнството - есе

Ценностните послания на християнството
                         Есе


Животът през късната античност е изключително сложен и      разнороден. Той се представя от различни направления и движения, някои от които доминират в духовния живот на античното общество. Преди всичко, това е християнството, което слага дълбок отпечатък върху всички сфери на живота.
През ІІ век се осъществяват първите по – значими опити за разпространението на християнството като нова религия и светоглед. Неговото разпространение се обуславя от идеята за задгробното царство и възмездие, представата за равенството между хората, схващането за вярата като незаменима утеха на индивида и др. През ІІІ век се осъществяват по – решителни и значими стъпки за утвърждаването на християнството като се слага и начало на неговото институционализиране. Превръщането на новата религия в държавна религия е регламентирано при управлението на император Константин Велики на първия вселенски събор на епископите на Никея през 325 година.
Първото по – сериозно съприкосновение между философията и новата религия се осъществява през ІІ век. Първоначално представителите на християнството са се отнасяли доста критично към философията . Но тяхната дейност подготвя прехода: натурфилософията е подменена от вярата, обективният анализ на природата е заменен със съзерцанието и откровението.Основната грижа на християнските мислители е обосноваването на средства за духовно единение на човека с всевишния. По този път се отива към философията, с езика и средствата на която се изразява и изяснява вярата.
Средновековието, като период в европейската история, е ситуирано след Античността не само в темпорален, но и смислов аспект. През Средновековието човекът продължава да е във връзка с природата, подобно на Античността, но не като изначално, взаимосвързано цяло. Човекът е издигнат над природата, той е творение по образ и подобие на своя Творец. В този период църквата е основната институция в културния и политически живот. Християнската вяра “ диктува “ на философията проблемите, които да изследва. Смисълът на философията вече не е, както в Античността, търсене на истината като такава, а търсенето на вечната, свята истина – т.е на Бога. В християнската философия вярата предпазва от заблуждение, водейки разума към Твореца. Четвъртото столетие след Христа е решаващо за формирането на християнската идеология. Този период е известен под наименованието “ патристика “, епоха на отците на християнската църква. Един от известните представители на този период е Св. Аврелий Августин. Образованието си получава в школите по граматика и реторика в Тагаста и Картаген. Няколко години пребивава в Италия, където под влияние на Амброзий приема християнството. По известни негови съчинения са : “ За реда “, “ За християнското учение “, “ За божия град “, “ Изповеди “, в които той описва своя път към християнската вяра. Патристиката е едновременно завършваща античната и полагаща основите на средновековната философия. За формирането на патристиката голямо значение има канонизирането на свещените книги – отначало старозаветните, а след това и новозаветните, с което се създава свещената книга на християнството – Библията. Християнската идея за човека е изложена в Стария и Новия завет, които представляват едно цяло. Тя съдържа следните моменти: творение, грехопадение, изкупление и възкресение.Като последните две могат да се обединят в идеята за спасението. Християнската идея за човека е пронизана от световъзприятието на свободния човек, носител на ценностните послания на християнството. Човек свободно избира своя живот и отговаря за своите действия. Но свободата на човека е изцяло в рамките на Бога. Бог създава човека съвършен и затова свободен. Като свободен той може да избере греха. Първите хора извършват по своя воля грехопадението и в изкуплението те избират между добро и зло. Те “ плащат “ избора си със своето спасение или низвергване. Човек е схващан в цялата християнска традиция като автор на съдбата си и отговарящ само пред Бога за живота си.
Средните векове изобилстват от вариации на тази основна идея. В това отношение авторитетите на Платон и Аристотел доминират съответно чрез Августин и Тома Аквински.
Човек е сътворен по образ и подобие на Бога. Той носи печата на съвършенството, но след грехопадението човек запазва в своята същност както преди божието начало, но то дотолкова се затъмнява, според Августин от порочните страсти, че човек става подобен на дявола. Сянката на първородния грях пада върху самата човешка природа. Ако Христос се е въплътил в човешкото тяло, за да изкупи греховете на човешкия род, то това е получило божествено оправдание. Христос извървява своя земен път до Голгота като изкупление на носения през поколенията родов грях на човека, защото християнският Бог е  Творец, Слово и Откровение, християнският Бог е личностен Абсолют, той е “ Ти “, а не “ Той “, към него човек се обръща като личност към личност.
      С християнството съществуването на Бога става една от най – проблематичните теми на философското мислене. Въпреки, че споровете започват още със софистите в древна Гърция, характерът на християнската религия – универсална за всички народи, добиваща влияние, което трябва да убеди в истината за единния Бог цялото разумно човечество- превръща тази тема в спорна граница за теолоози и философи.  
       

Правото е изкуство на доброто и справедливото - Целз

Правото е изкуство на Доброто и Справедливото

                                                  Целз

     Търсейки отговор на въпроса какво изучава правото, първо трябва да научи откъде идва думата “ право “. Правото е получило своето название от “правосъдие”, понеже според вярното определение на Целз правото е наука за доброто и справедливото. ( Дигести на Юстиниан )
     Поставената тема “ Правото е изкуство на Доброто и Справедливото “ на първо място предполага да бъде определена и анализирана   връзката   между   правото  и  морала,  защото “ добро “ и
“ справедливо “ са категории от сферата на морала.
     Още древните римляни, нарекли правото изкуство, защото съгласуването и защитата на човешката свобода е твърде сложна и проблемна  дейност. Правото е създадено от хората, за да могат да живеят заедно и свободно. Да живееш с другите означава да осъзнаваш и съвместяваш множеството свободи на различните индивиди. Правото е съвкупността от условията, при които свободната воля на един е съвместима със свободната воля на друг от гледна точка на всеобщия закон на свободата определя Кант в “ Метафизика на нравите “.  Обществото изработва нормите, които свободните индивиди трябва да спазват, а това от друга страна е системата на морала. В многообразието на човешкия живот всеки един от нас е изпадал в дилеми и конфликти. Понякога доброто възпитание не е достатъчно, за да се преодолее дадена ситуация. Човек понякога се сблъсква с хора, които агресивно навлизат в неговото пространство. В тези ситуации моралът не е достатъчен. Необходимо е да бъде приложено правото, имащо легитимно оправдана морална сила. Правото има силата на задължение. Вече веднъж приети, законите следва да се спазват от всички, независимо от тяхната морална претенция. Правото не предполага лична позиция или оценка, а определени санкции, следвани от ясни норми. Ето защо в света на правото доминира признатата от всички легитимна власт, защитаваща  “ доброто “  и “ справедливото “, но със силата на закон.
Според определението дадено от Владимир Соловьов същността на правото се състои в равновесието на двата основни  нравствени интереса – личната свобода и общото благо. Всеобщият правен закон обоснован от Кант гласи: постъпвай външно така, че свободната проява на твоята свободна воля да бъде свободно съвместима със свободата на другия според един всеобщ закон. Следователно правото се създава от хората така, че да защити живота им, тяхната свобода, собственост и достойнство. Правото пази справедливостта така, че нарушаването й да води до наказание за нарушителя.
Въпреки близостта между правото и морала като нормени системи, определящи съзнателната човешка дейност между тях са налице и  съществени различия. Правото е реализация на справедливото, на реда и хармонията между хората. То следва идеите за доброто на повечето хора. За разлика от морала правото се прокарва със силата на властта. Правото съди и отсъжда, а моралът преценява и порицава. За разлика от моралната норма, правната е много по – конкретизирана. Тя се формулира безлично и не важи за отделния човек  или действие, а за произволно множество субекти. Ако правото се интересува дали това, което правим е съгласувано със закона, то моралът проблематизира човешките добродетели и пороци. Моралът третира нашите приемливи и неприемливи постъпки, обхваща сферата, в която човек сам решава и избира какъв да бъде и кои да бъдат правилата на неговия живот. Моралът е свързан с вътрешния свят на човека, а правото с външния. Различието между морала и правото се осъществява и с обособяването на правната теория и законотворчеството. Ханс Келзен, съвременен философ и теоретик, формулира “ чиста теория на правото “, свободна от ценности, отделена от психологически, етически и социологически въпроси.
Навлизайки в света на правото установихме, че то е изкуство  на доброто и справедливото, че то е проекция на морала, имаща силата на съгласието. Вечният стремеж на човека към щастие е стремежът към добро и справедливост, което той като самостоятелен индивид не може да намери и затова го търси в обществото. Правото предлага равен шанс на всички за постигането му. То превръща доброто в реалност, ограничава и коригира злото. От него зависи реалната организация на нравствения живот на човечеството като цяло.    



Използвана литература:

1. Етика и Право; Антология; част ІІ – Право; Колев.И.Анубис; 2001г.


2. Етика и Право; Учебно помагало; Илиева.В.;Костов.К.;Горанов.Г.; Нова звезда; 2000г.

Политика и национална идентификация

Политика и национална идентификация.
Култура и национално самосъзнание.
                         ( есе )

    
Националната идентичност обозначава принадлежността към най – широката човешка общност, в която индивидът се вписва естествено. Националната идентичност е и принадлежността и съпричастността на гражданина към националната държава. Тя трябва да подхранва чувство за национална общност чрез позоваване на собственото си съществуване във времето, да създава усещането за принадлежност чрез предоставяне на достатъчно опори за идентификация с националното цяло. По този начин гражданинът на националната държава приема не само като естествена, но и като ценна своята принадлежност към тази нация. Националната държава е политическа организация, която хармонизира минало, настояще и бъдеще, хомогенизира културата и кара членовете на общността да отстояват нейното съществуване. Националната държава създава свои институции, но същевременно с тях тя произвежда национално съзнание и национална идентичност. Логично възниква въпросът защо в глобализиращия се свят идеята за националната държава излиза на преден план?  Отговорът на този въпрос се крие може би в несигурността, войните и неизвестността в съвременния свят. Именно те  будят страх и правят не само отделните индивиди, но и народите несигурни. Необходимостта да се намери за устройството на живота трайна основа, отвъд всички противоречия и всички разединителни сили, кара народите днес да се връщат към националната идея и националното съзнание. Националното съзнание не е константна величина. То е продукт на общността. Духовното единство на  един народ зависи от неговата обща история. Както еднаквите преживявания правят отделните хора близки, така общите исторически събития сплотяват сънародниците духовно. Общият исторически опит обработва по един и същи начин отделните съзнания и ги поставя в еднакво отношение към света и живота. Така той влияе върху поколенията не само  по отношение на сега преживяното от тях, но и по отношение на миналата история и историческа традиция. Тази традиция е историческата памет на народа, която свързва настоящето с миналото и се предава на бъдещето поколение.  В съдържанието на националното съзнание стои мисълта за индивидуалността на народа и неговата самоценност. Както отделният човек в развитието си идва до умозаключението, че има особености, с които се различава от другите индивиди и които определят неговата самоценност, така и народите с национално съзнание имат идея за своята независимост и неповторимост. Индивидуалните способности, които определят самоценността на нацията са средството,  чрез което тя внася своя дял за човечеството. Националното съзнание чрез идеята за националната самоценност, която то съдържа в себе си се превръща в морална и културна величина. Националната самоценност и чувството са самоуважение предполагат национална независимост и суверенност. Националното съзнание не е само биологическа и социална проява, то е морална и културна сила, която трябва непрекъснато да се култивира ако народът иска да се развива и утвърждава. Без национално съзнание народът отслабва и с течение на времето исторически умира. Националното съзнание държи жив националния инстинкт за самозапазване, прави народа по – сигурен в историческия му живот, прави целите и задачите му в този живот ясни и категорични и готовността му да ги отстоява пълна. Това е една идея за национална общност, която можем да определим като проект за сливане на политически и културни граници. В нея се поражда усещането за принадлежност и всички имат общи свойства – знаят един език, считат, че имат единен произход, припознават като свои едни и същи поети, герои, места на паметта. Нацията мисли себе си като суверенен субект на собствената си съдба и за да действа тя трябва да се преживява като единна.
Националните идентичности имат за цел да отличават различните общности.Съвременното общество няма за цел да заличи националните идентичности, а по – скоро да създаде едно културно пространство на основата на множествената идентичност, където различните човешки общности са равнопоставени и не се създават противоречия между тях.

Фридрих Ницше

                        ФРИДРИХ  НИЦШЕ
                    ( 15.10.1844 – 25.08.1900 )


Фридрих Ницше е немски философ, основоположник на философия на живота. Роден е в семейството на пастор, което след ранната смърт на бащата се преселва в Наумбург. Завършва  елитарно училище, след което следва първоначално теология, а по – късно класическа философия в университетите в Бон и Лайпциг в периода ( 1864 – 1869г. ). Веднага след завършване на висшето си образование става професор по класическа философия в Базелския университет, където се сближава с видни европейски интелектуалци, като Рихард Вагнер, чиято мужика му оказва изключително силно влияние. Години по – късно той остро ще критикува Вагнер заради  неговия шовинизъм, антисемитизъм и кокетиране с тълпата и християнството. Ницше взима участие във френско – пруската война от 1870 – 1871г. като доброволец в санитарните части. Вследствие на влошеното си здравословно състояние Ницше през 1879г. се отказва от преподавателската си дейност. В продължение на 10 години той живее в Италия, Франция и Швейцария. След 1889 г. в резултат от задълбочаване на болестта Ницше изпада в умопомрачение и прекарва последните 11 години от живота си във Ваймар, където за него се грижат майка му и сестрите му.
Ницше оставя богато наследство. Част от него е публикувано след смърта му под ръководството на сестра му Елизабет Фьорстер Ницше, която особено в началото на 30те години, го редактира и фалшифицира в националсоциалистически дух. Тези издания изцяло изопачават духа и идеите на Ницше.
По – важни произведения на Ницше са: “ Раждането на трагедията от духа на музиката “( 1872 ), “ Несвоевременни размишления “ ( 1873 – 1876 г. ), “ Човешко, твърде човешко. Една книга за свободни духове “ ( 1878 ), “ Утринна зора. Мисли върху моралните предразсъдъци “ ( 1881 ), “ Вселената наука “( 1882 ), “тъй рече Заратустра “ ( 1883 – 1885 ), “ Генеалогия на морала” ( 1887 ), “ Антихрист. Опит за критика на християнството “ ( 1888 ).
Във философското развитие на Ницше се наблюдават три периода, отразяващи тенденциите в неговото творчество. В т.нар. “ ранен “  период  (1871 – 1876 ) доминират философията на културата и естетизма, както и влиянието на Шопенхауер и Вагнер. Вторият период ( 1876 – 1882 ) отразява преоценката и критиката на всичко общоприето. Третият период е известен със стремеж за създаване на “ нова философия “, над която няма повече нито Бог, нито човек.
Възгледите на Ницше в повечето случай са изложени съзнателно антисистематично,в есеистична и афористична  форма  с блестящ литературен език, в който откриваме възможност за най – различни тълкувания. Самият той счита, че за познанието не съществуват реални факти, а  “ само интерпретации “ и интерпретации на интерпретациите, които придават на явленията най – различен смисъл в зависимост от гледната точка на субекта. Както един текст дава възможност за най – различни тълкувания и нито едно от тях не може да претендира, че е вярно, така и  “ истината е такъв вид заблуждение “, без което конкретните хора просто не биха могли да съществуват. Затова “ светът “, разбиран като нещо независимо от нас, от нашето собствено битие, логика и предразсъдъци, е невъзможен и “ не съществува “. Единствено истинско измерение на света  в неговото съществуване сам по себе си – това е “ животът 4, който се намира във водовъртежа на вечното “ ставане “ – един вечен кръговрат.Тези принципи на Ницше, приемащи различни модификации в еволюцията на възгледите му, пронизват цялата негова философия на историята и културата.
В своята преценка на всички ценности Ницше подлага на унищожителна критика и християнството, което за него по принцип е  “ враждебно на живота “. То отрича света. Стреми се да го направи по беден и грозен, водено от своето  “ отвращение от живота “. Според Ницше моралните ценности на християнството са израз на умора, изтощение и упадък. Самият морал, възникнал под знака на религията, е най – страшната форма на проявление на  “ волята за гибел “. Затова стремежът за постигане на “ принципа на живота “ в самата си същност е “ антихристиянски “ и съвременността провъзгласява, че “ Бог е мъртъв “! Ницше достига до мита за “ свръхчовека “, определяйки човека като резултат от   болестното развитие на живота – той е “ болно животно “, което се опитва да измами себе си с помощта на културата и морала, за да избяга от своята животинска същност.
От тези позиции Ницше отрича “ заблудите “ на Просвещението и Френската революция, на европейската демокрация и социализма. Възгледите на Ницше оказват силно влияние върху европейската култура и изкуство в края на 19 век и началото на 20. В своята модифицирана форма те се възприемат непосредствено от идеологията на национализма, която го представя като “ най – значителното явление в най – новата история на духа “. А неговите философски идеи определено въздействат при формирането на екзистенциализма, философската антропология и херменевтиката.

Августин и Плиний Стари - есе

“ Какво е времето, ли? Като не ме питат – знам.
Като ме попитат не мога да кажа “.
                            Августин



Средновековието, като период в европейската история, е ситуирано след Античността не само в темпорален, но и в смислов аспект. През Средновековието човекът продължава да е във връзка с природата, подобно на Античността, но не като изначално, взаимосвързано цяло. Човекът е издигнат над природата, той е творение по образ и подобие на своя Творец. В този период църквата е основната институция в културния и политически живот. Християнската вяра “ диктува “ на философията проблемите, които да изследва. Смисълът на философията вече не е, както в Античността, търсене на истината като такава, а търсенето на вечната, свята истина – т.е на Бога. В християнската философия вярата предпазва от заблуждение, водейки разума към Твореца. Четвъртото столетие след Христа е решаващо за формирането на християнската идеология. Този период е известен под наименованието “ патристика “ , епоха на отците на християнската църква. Един от известните представители на този период е Св. Аврелий Августин.Образованието си получава в школите по граматика и реторика в Тагаста и Картаген. Няколко години пребивава в Италия, където под влияние на Амброзий приема християнството. По известни негови съчинения са : “ За реда “, “ За християнското учение “, “ За божия град “, “ Изповеди” , в които той описва своя път към християнската вяра.  Съществен въпрос, на който Августин акцентира е проблемът за времето. Защото времето е неотменно условие, чрез и в което се конституира човешкия живот.То е жизнения ракурс, с който човешкото съществуване разполага.
Дали времето е реално според Августин? С отговора на този въпрос ще започна настоящия анализ.  Може ли да е реално нещо, което не можем да видим, не можем да усетим, не можем да обясним. На въпроса какво е времето Августин отговаря, че когато не го пипат знае, а трябва ли да отговори не може. Съществува ли тогава времето или по – скоро не ? Августин приема, че то съществува. Ние го измерваме, а не можем да измерваме нещо, което го няма. И след като ние живеем в това време, значи все в някакъв смисъл го познаваме и въпреки това сме неспособни да го обясним. Парадоксът е, че ние знаем какво е времето, но трябва да го схванем по такъв начин, че да можем да го обясним. Всеки от нас има вътрешен усет за времето, но ни е трудно да го обясним в понятия.
Нека сега акцентираме върху виждането на Августин за това кога е създадено времето и дали то като Божие творение предхожда или  следва   света  и  хората.  Августин  дава   следния   отговор :
” Преди бог да сътвори небето и земята нищо не е правил. Защото ако е правил нещо, то какво друго е правил, ако не творение, а не може да се прави творение без време, т.е когато Бог е създал небето и земята, то тогава той е създал и времето, а времето се появява заедно с творението като мярка на движението и промените на нещата. Светът не е бил сътворен “ по  - рано “, просто защото не е имало “ по – рано “. Ето защо Августин отхвърля като смислен горния въпрос, защото преди сътворението на небето и земята не е имало небе и земя. Или както той казва в “ За Божия град : “ Да се говори, че е имало време, когато не е имало време е също толкова абсурдно, както и да се говори, че човекът е съществувал, когато не е имало хора, или че този свят е съществувал, когато все още не е съществувал свят”. “ времето е сътворено, защото се характеризира с изменчивост и неустойчивост, а че то е изменно и неустойчиво личи от това, че то се разделя на части: минало, сегашно и бъдеще. Миналото време, казва Августин, вече не съществува, понеже го няма, то е отминало. Когато е било настояще, то е съществувало, но преминавайки в минало, то спира да съществува. Бъдещето време също не съществува, защото още не е. Ето защо единственото време, което съществува е сегашното. Но, разглеждайки го по – обстойно, Августин разбира, че то се състои само в един кратък, неделим миг и опитвайки се да увеличим по трайност този миг, то той веднага се разделя на минало, настояще и бъдеще. Как тогава, пита Августин, от времето съществува само един кратък миг, в който е разположено настоящето, и наистина ли и този миг съществува, щом той идва от бъдещето, което все още не съществува и преминава в миналото, което не съществува? Освен това ние мерим времето. Казваме, че едно време и по -дълго или по – кратко от друго, или че две времена са равни по дължина. Както описах и по – горе, щом мерим нещо, значи то съществува. Но как мерим миналото, ако то не съществува, и как мерим бъдещето, ако то все още не съществува, и как мерим настоящето, ако то се състои в един неделим миг? За да се  реши този проблем времето е било идентифицирано с движението. “ От един учен човек чух, че времето, това е движението на слънцето, на луната и на звездите.” Но Августин не се съгласява с това, защото движението на едно тяло, представляващо неговото преместване, може да изисква по – дълго или по – кратко време.
Но какво е времето тогава???
Щом то е сътворено по своята същност то е изменение, значи времето не може да бъде вечност. И тук трябва да разграничим тези две понятия: “ време “ и “ вечност “, защото за да разберем Августин, трябва да не приемаме времето като даденост, а като дадено от Бога, като Божие творение. Бог е създателят на времето и затова той стои над него. За него годините не вървят, нито идват, а стоят наедно. Понеже стоят неподвижно, минаващите не го изместват от идващите, понеже не преминават. Годините на Бога, казва Августин, са един ден и този ден е вечността. И това е понятието, което ние не можем да разберем, защото за разлика от Бога нашите години идват и отминават и минаващите се изместват от идващите, т.е ние сме във времето, което по същество е неустойчиво и изменчиво. За да разберем времето е необходимо да го погледнем от гледна точка, която ще ни позволи да подредим миналото, сегашното и бъдещето в едно неделимо цяло, в което да можем да ги възприемем. От тази гледна точка времето ще ни се представи като разделена на минало, сегашно и бъдеще вечност. Затова според Августин е неправилно да се говори за минало, настояще и бъдеще време, а ще е по – удачно да казваме сегашно за миналото, сегашно за настоящето и сегашно за бъдещето. Миналото съществува в  паметта ни, ние имаме спомен за него и именно тогава, когато то възникне в нашата памет, на нас ни е възможно да го  възприемем и измерим. И бъдещето съществува подобно на миналото, само че в очакванията ни. Така ние сме способни да го възприемем. Или ако цитирам Августин: “ паметта е настоящето за миналото, виждането – настоящето за сегашното, очакването- настоящето за бъдещето”. Тези три времена не можем да видим никъде другаде ако не в душата. Душата е онова вечно “ сега”, което поне малко ни доближава до вечността.  
“ Единственото сигурно е, че няма нищо сигурно “
                              Плиний Стари


Живот. Това е нещо странно и уникално. Цяла Вселена, създадена с една единствена цел и тази цел е животът. Това не е просто математическо уравнение, което човек може да реши. Животът е много по – комплексен и сложен. В него няма нищо сигурно. Той е пълен с неизвестни. Животът не е теорема, която може да се докаже. Понятия като константи не съществуват. Животът може да бъде сравнен с математическа задача, в която няма дадено, а единствено търсено.
Всичко е субективно. Никой не може да каже, че нещо е истина или лъжа. Няма такова нещо като абсолютна истина или абсолютна лъжа. За физика Земята е просто едно тяло с определена маса и размери, но за биолога тя представлява изключително благоприятна среда за живот. Астрономът вярва, че тя е планета, разположена в Слънчевата система, а политикът счита, че е просто поле за изява и контрол. Всички са прави, но в същото време и всички грешат. Няма правилна дефиниция за понятието земя. Просто човек го е създал, за да бъде по подреден животът му.
В света не съществува нищо крайно. Винаги има бяло и черно. Нищо не е абсолютно. Ако го нямаше черното, как бихме могли да знаем какво представлява бялото? Колкото и да е добро едно действие, то винаги има капчица зло в себе си. Това просто правило е в сила относно всичко.
Светът е различен за всеки. За едни светът е визуална феерия, за други той е пълен с миризми и вкусове. За слепия няма цветове и образи, съществуват единствено звуци. Той е способен да “ вижда “ в някои аспекти, дори по – добре от зрящия. За него не съществува всичката тази визуална илюзия. Той възприема всичката информация, с която ни засипват по свой собствен начин, различен от този на другите. Всичко, което виждаме е създадено от нас самите, от нашето въображение. Човек вижда околния свят по начин, по който му е угоден на него, а не такъв какъвто е тай в действителност. Никой не може да каже какъв е светът наистина. Нещата винаги имат различни измерения. Лявото е дясно за едни, а горе или долу за други, единствено защото сме триизмерни. Например шапката си има своя специфична форма, но за Малкият принц на Екзюпери тя е просто слон, глътнат от боа, който изключително много наподобява шапка.
Човек е  “ Бог “ и може да промени всичко. Той сам си създава света около него. Един ще иска да го направи цветен и пълен с радости, друг черно – бял. Всеки живее в своя собствена утопия, която е затворена за останалите. Той царува спокойно в тази илюзия без някой да го безпокои и тормози. Светът е игра изпълнена с неточности, съмнения и несигурности. Най – лошото е, че човек даже не може да се откаже.

Конспект по Етика и Право

КОНСПЕКТ ПО ЕТИКА И ПРАВО

1. Що е Етика ? – морал и нравственост, добро и зло.


2. Ценности и норми; справедливост, добродетели и пороци.


3. Свобода – свободата като избор, бягство от свободата, абсолютната свобода.


4. Съвест; лицемерие и лъжа.


5. Достойнство – ценността на човека, подценения и надценения Аз.


6. Етикет и етикеция; уважение към Другия.


7. Любов и семейство.


8. Хедонизъм, аскетизъм и евдемонизъм.


9. Ригоризъм, егоизъм, алтруизъм, песимизъм и оптимизъм.


10. Източници на правото.


11. Система на правото / дялове /.


12. Политика. Легитимна и нелегитимна власт.


13. Човекът и неговите права. Безправният човек.


14. Вещ и вещни права.Собственост/ владение,собственост,права върху чужда вещ/.


15. Задължения. Облигационни отношения / договори и гаранции /.


16. Юридически лица със стопанска и нестопанска цел.


17. Форми на държавата / според това кой управлява и как се управлява/.


18. Държавата и гражданското общество.


19. Конституция /същност,принцип на конституционализма,български конституции/.


20. Избори / цел, предназначение, етапи на изборния процес, видове /.


21. Парламент. Българският парламент.


22. Съд. Съдебната власт. Престъпление и наказание.


23. Управление. Същност и форми на управление.


24. Международен правов ред. Суверенитет.


25. Войната и мирът.


26. Човекът – гражданин на света /ООН, ЕС, НАТО/.

Икономика на Обединена Европа

  Икономика на Обединена Европа
( Икономическа политика: концепции и очаквания )


Идеята за създаването на една голяма европейска организация е много стара. Още Виктор Юго през 1869 година говори пред Конгреса на мира в Лозана за създаването на Европейски съединени щати, а по – късно редица политици предлагат различни варианти за реализиране на идеята.
Едва след 1945 година в Европа се създава благоприятна атмосфера за постигане на значим резултат. Най – умело използва този момент френският външен министър Робърт Шуман, който ясно разбира, че създаването на политически съюз между воювали доскоро европейски държави е невъзможна. Предпочетен е икономическият подход към интеграцията, който в голяма степен е водещ и до днес. Докладът на Шуман предлага производството на въглища и стомана на Германия и Франция да бъде поставено под управление и контрол на независим, наднационален орган. Поканени са да се присъединят също Италия, Белгия, Холандия и Люксембург. Поканена е и Великобритания, но тя решава, че новият орган ще упражнява компетенции, които ще ограничат нейния суверенитет. Така тя поставя традиция на изчаквателна подкрепа  на европейските интеграционни процеси, непроменена и до днес.
На 18 април 1951 година шестте държави подписват Договора за създаване на Европейската общност за въглища и стомана ( ЕОВС ), влезнал в сила от 25 юли 1952 година.
Създава се принципно нова международна организация със самостоятелен бюджет и непознати досега органи и правомощия и нов тип междудържавни отношения.
Шестте държави договарят намаляване на митата, премахване на квотите и провеждане на обща политика относно въглищата и стоманата. Успешното начало на европейската интеграция отваря широк път пред по – нататъшната реализация на идеите за Обединена Европа.
     През април 1955 година външният министър на Белгия Пол – Анри Спаак предлага разширяване на обхвата на ЕОВС и създаването на един цялостен Общ пазар. Ентусиазмът все още е силен и въпреки продължаващата съпротива на Великобритания и отказа на Скандинавските страни, на 25 март 1957 година в Рим се подписват още два договора: за създаване на Европейска общност за атомна енергия ( ЕОАЕ ) и Европейската икономическа общност.
     Със създаването на ЕИО се образува едно необичайно стопанско пространство, в което е установен свободен пазар на работна сила; ограничаване и постепенно отпадане на митата между страните членки; установяване на общи мита спрямо трети страни; обща търговска и селскостопанска политика и други. Общият пазар формира бюджет със собствени преки приходи и със собствени централизирани разходи. Великобритания оценява значимостта на постигнатото и се присъединява заедно с Дания и Ирландия на 1 януари 1973 година,  през 1981 година  ги следва Гърция; през 1986 година  също Испания и Португалия;  а през 1995 година Австрия, Швеция и Финландия.
     Дори да представляват добре обмислени и очевидно работещи актове, трите учредителни договора се нуждаят от корекция и допълване. На 7 февруари 1992 година в Маастрихт се подписва Договорът за създаване на Европейски съюз, влязъл в сила от 1 ноември 1993 година. През юни 1997 година се подписва Договорът от Амстердам, който внася нови измерения в предходните.
     Неизменно решителна стъпка към изграждането на икономиката на Обединена Европа заема създаването на икономическия и валутен съюз ( ИВС ). Можем да определим този стадий на икономическа интеграция като осъществяване на обща икономическа и валутна политика на ниво Европейски съюз, като съпътстващ появата на Единния пазар. Решенията на държавите и правителствените ръководители по отношение на ИВС  в рамките на влезлия в сила Договор от Маастрихт оказват голямо влияние върху икономическата политика в рамките на Общността, тъй като съдържат в себе си  значителни ограничения върху суверенитета на държавите – членки. На Европейския съвет в Амстердам през юни 1997 година държавите и правителствените ръководители на ЕС се споразумяват за една, подлежаща на ратифициране от парламентите им ревизия на Договора от Маастрихт, защото тези решения са от огромно значение за икономическата и валутна политика.  Забележително с оглед на бурните обществено - политически сблъсъци в най – близко минало е ясното открояване на насочената към развиването на конкуренцията пазарна икономика като икономическа система на Общността и на държавите членки. Държавите членки трябва да водят икономическата си политика като “ Политика от взаимен интерес “ и да я координират в Съвета на Европейския съюз. Като указващи посоката принципи за икономическа и валутна политика в Общността и на държавите – членки се посочват стабилни цени, монетарни рамкови условия, както и устойчиви платежни баланси. Съветът разработва “ основни насоки “ за икономическата политика на държавите членки и Общността., които след обсъждане в Европейския съвет се приемат от него като препоръки и са адресирани до държавите – членки.
Наред с шансовете, които дават решенията от Маастрихт по отношение на ИВС с оглед на процеса към икономическо обединение, съществува и опасност от смекчаване на критериите за присъединяване под натиска на строгия план – график, като това би довело до вземане на решение за по – голям брой участници в ИВС. Следващите години ще донесат значителни предизвикателства по отношение на икономическото развитие на Обединена Европа.


















Използвана литература:
1. Achim Wolter , Rolf H. Hasse:  Gemeinsame Beschaftigungspolitic:Uberfallig oder uberflussiq&, in: Wirtschaftsdienst 1997;
2.Ю. Цакер; Основи на правото на Европейския съюз, 1997;
3. О. Борисов; Право на Европейския съюз, 2000;  




     Културата на Обединена Европа

Културата на Обединена Европа на първо място се свързва с разгръщането на културата на държавите – членки, опазване на културното наследство и стимулиране  на културния обмен.
На  държавно ниво двете най – важни културно – политически институции са Европейската комисия и Европейския съюз. Докато Комисията може да провежда културни програми под собствено ръководство, когато те са одобрени от Европейския парламент, Съвета на Европейския съюз и Комисията на регионите, то Европейският съвет подпомага единствено сътрудничеството между правителствата.
Наред с тези институции на европейско ниво културно – политическите инициативи се регламентират и от различни други културни спогодби между държавите – членки на ЕС. Освен това някои страни имат частни, но финансирани от държавата институции, които допринасят чрез своите връзки и дейности в Европа за оформянето на мозайката на “ европейската културна политика “. Това се отнася за: Германия, ( Интернационес, Гьоте институт, фондация “ Александър фон Хумболд “ )      за    Великобритания  ( Британски съвет ),   Швеция
( Шведски институт ),   Дания ( Датски  културен  институт ),   Испания
( Иституто   Сервантес ),   Португалия  ( Институт   Камоес ),    Австрия
( Аустрия институт ), Швейцария ( про Хелвеция ), както и институтите Франсез.
     Културата на Обединена Европа е значим емоционален елемент за идентифициране за една общност, която търси своята идентичност. Жак Делор, предишният президент на Комисията, придава на икономическото сплотяване и на Социалната харта на ЕС голям приоритет, но и осъзнава също така, че културата представлява важна, създаваща доверие връзка между населението на  Обединена Европа.
“ В един вътрешен пазар човек не се влюбва “, би казал той. Неговият последовател Жак Сантер  също така положително се изказва  за интегриращата сила на културата, а същото становище е имал и един от първооснователите на ЕС, Жан Моне.
Културата наистина не е само израз на красота и  съзидателност, но тя има също така и голямо икономическо значение, създавайки нови работни места и привличайки инвестиции. Тя осъществява както я представя Самюъл Хънтингтън в своята книга  “  Сблъсъкът на цивилизациите “ културен обмен, даващ възможност за опознаване между хората.
Още от 1985 година се подпомага проектът “ Културна столица на Европа “. Пилотният проект стартира в Атина, а след това и в Берлин, Флоренция, Амстердам, Ваймар и други. Консервирането на културните паметници, стимулирането на преводаческата дейност, европейският принос за осъществяване на престижни проекти, подпомагането и провеждането на фестивали на филмовата продукция и редица други проекти допълват мероприятията на Комисията в областта на  културата на Обединена Европа.
Приоритетно място в културното сътрудничество между страните на Обединена Европа и трети страни заема изграждането на европейски домове на културата в някои от световните столици като Ню Йорк, Токио, Пекин, Сингапур, Мексико, Рио Де Жанейро, но също така и в градове на самите държави от Обединена Европа, където да бъдат представени различните култури на Европа.  
     Ако се опитаме да направим една равносметка ще установим, че интеграционните, икономическите, екологичните елементи и елементите от политиката в областта на сигурността ще дадат достатъчно поводи да очакваме едно положително развитие на европейската културна политика, при условие, че се зачита многообразието на културите, както това се изисква от чл. 128 от ДЕО
(договор за европейската общност ). Би следвало да се придава по – малка тежест на опасенията за “ нарушаване “ на принципа на субсидираност, тъй като още от сега Комисията подкрепя такива културни инициативи. Например така е при програмата  “ Кaleidoskop “, с която се финансират фестивали, изложби и семинари, ако минимум три държави  работят съвместно по тях.
За финал ще посоча, че особен интерес представлява т.нар. “Първи доклад за съобразяването на културната дейност на Европейската общност “, изготвен през април 1996 година. Докладът дава да се разбере, че на координацията между отделните дирекции на Комисията и между различните органи на ЕС и Обединена Европа трябва да се отдели значително внимание. Необходимо е да се извърви един дълъг път, при който от първостепенно значение ще бъде да се преодолеят съществуващите проблеми и да се определят ясно приоритетите  във връзка с тях. Необходимо е държавите на Обединена Европа да обединят културно – политическите си институции в конструктивен диалог по въпросите на културата.  

Хераклит-есе

“Всичко тече, всичко се изменя и не можем да влезем два пъти в една река”
Хераклит


         Дали под влияние на обичайното търсене на истина или заради вечната непримиримост към това, което е колкото познато, толкова и неясно, човекът често си задава въпроси за света около себе си и за себе си като част от света. Отговорът на въпроси като: “Що е мигът?”, “Що е настоящето?”, “ Може ли да се спре хода на времето? “ ще ни помогнат да се откъснем от тесните рамки, в които сами сме затворили мисълта си.
    “Всичко тече, всичко се изменя и не можем да влезем два пъти в една река” казва Хераклит. Светът около нас не е неподвижен, а променлив. Ние живеем в настоящето, защото само то съществува. Но това, което сега е настояще след необозримо кратко време вече ще е минало, ще го няма. А това, което е бъдеще, което не съществува ще е настоящето.Настоящето постоянно “изтича”, преминава в нещо безвъзвратно изгубено, то е просто един миг. Като че ли светът постоянно умира и пак се ражда от нищото.
    Мигът е нещо, в което не можем за стоим. Затова и Хераклит отхвърля, отстранява от битието покоя и неподвижността. Защото те са присъщи на мъртвото т. е. несъществуващото. Дори ние да стоим неподвижно в “реката” ние не можем да спрем нейното течение, както не можем да спрем и движението на настоящето към минало, да направим от мига вечност. Защото нашата неподвижност не означава, че светът е спрял да се движи. Светът е не само нашето действие и нашите промени. Светът е и изменението във всичко, което е извън нас, което е неконтролируемо и нерегулируемо от нас.
    Чрез сентенцията си Хераклит отрича съществуването на колело на времето:
“... не можем да влезем два пъти в една река”. Да, защото реката няма да е същата. Събитията в живота може и да си приличат, но те не са еднакви. Най-малкото защото ние не сме същите. Факта, че сме преживяли и нещо друго, нещо неслучвало се, ни кара да възприемем дори привидно еднаквото събитие като различно. Напълно в противовес на народната приказка, в която момичето чака златната вода, “реката” на Хераклит не приминава циклично и не може да бъде контролирана от човешката  воля..
     Ученикът на Хераклит Кратил променя тезата на своя учител: “Дори веднъж не мога да вляза в една река”, защото реката постоянно се променя, придошлата вода отминава и никога няма да се върне точно такава, каквато е била. Да останеш в мига означава не да стоиш, по-точно да преследваш това, което преминава покрай теб, да бягаш надолу по Хераклитовата река. Но как да преследваш нещо, което отива в нищото?
     Мигът е просто абстракция, създадена от човешкия разум, за да назове безкрайно малък интервал от време, в което светът незначително се е променил. Ние не може да живеем в нищожното. Не можем да реагираме на незначителното около нас. Мигът е с размити, неясни граници . Нашата душа не слага отчетливи прегради между миговете, както не може да разделим водата в реката на тази и другата. Душата усеща мига като нещо значимо, нещо което я променя, а не като промяна в материалното около нас. Като че ли настоящето преминава мимолетно и неусезаемо, но променя съзнанието, а с него и идното настояще.
    Още в Древността с изобретяването на часовника човекът се е опитал да подчини движението на времето на собствената си воля като го измерва. Но времето е от тези творения на човешкия разум, което самият човек  все още не може контролира, което не може да спре,да подчини на своята воля.





     

Евроинтеграция-проблеми и перспективи

Българи по пътя на Евроинтеграцията – проблеми и перспективи




След падането на берлинската стена и демократичните промени желанието на страните от централна и източна Европа, включително и България, е да се приобщят към Европейската общност като символ на демокрация и благоденствие.Европейската общност започва преговори за сключване на споразумение за асоцииране, но за да бъдат присъединени тези страни те трябва да отговарят на определени критерии. Това са така наречените копенхагенски критерии за пълноправно членство в Европейския съюз. Всяка държава кандидат трябва да има стабилни институции, гарантиращи демокрацията, осъществяващи върховенство на закона, защитаващи правата на човека и на малцинствата. Също така е необходимо да се реализира и функционираща пазарна икономика, която да устоява на натиска на конкуренцията и на пазарните условия, действащи в Европейския съюз. Друго необходимо условие е страната кандидат да е способна да поеме задълженията, произтичащи от пълноправно членство и да има законодателство, хармонизирано със законодателството на Европейския съюз.
В България е взето решение за започване на преговори за сключване на споразумение за асоцииране още през есента на 1991 година. Официална молба от страна на България е представена през декември 1995 година в Мадрид.Мнението на Европейската комисия относно кандидатурата на България за пълноправно членство в Европейския съюз е подготвена през юли 1997 година. Констатирано е, че България е на път да изпълни необходимите критерии, но преговорите ще започнат,  едва когато тя покрие всички копенхагенски критерии за членство. През октомври 1999 година становището на европейската комисия е положително и на 15.02.2000 година в Брюксел се дава началото на същинския процес на преговори с България.  
Волята за европейска интеграция има много измерения. Бъдещият просперитет, защитата на интересите и изобщо ролята на европейските държави в глобализиращия се свят до голяма степен ще зависят от способността им да се интегрират. Възможността за разширяване на Европейския съюз предлага уникален шанс за увеличаване на неговата икономическа и политическа роля. Разширяването му ще има общ стабилизиращ ефект за континента и ще стимулира икономическата и политическата трансформация в новите държави членки.

























Какви са конституционните Ви права и кой осигурява тяхната защита?


     Смисълът на всяка конституция е да установи правила за правата и задълженията на хората в обществото, които да бъдат ясни за всички. Поставянето на всички в еднакво отношение към такива правила, норми и закони се нарича върховенство на закона. Главната цел на конституцията е да предотврати произволната власт. Тя е опора на свободата и може да се разглежда като обществен договор между хората да пазят заедно своите права и своята свобода. Конституционни права и задължения на гражданите са тези техни права и задължения, които са определени и защитени от конституцията. Някои от основните права на човека са: право на живот; право на лична свобода и неприкосновеност; равенство на всички граждани пред закона; свобода за избор на вероизповедание; свобода на словото; право на труд; право на собственост; право на личен живот и неприкосновеност на жилището; право на свободно предвижване и достъп до информация; право на тайна лична кореспонденция; право на образование; право на гражданите свободно да се сдружават; всеки гражданин има право на жалби, предложения и петиции до държавните органи.
Всеки човек трябва да познава своите права и задължения, за да може винаги да се позовава на тях и да поиска съдействие от органите на държавата ако някой му ги оспорва. Защитата на всички права от конституцията означава, че самите права са съотносими: т.е правата налагат задължения, а задълженията – определени права. Какви точно права и задължения на гражданите ще бъдат изброени в конституцията, зависи от самата конституция и самите граждани, които са я приели и обявили за свой основен закон. Спазването на основните човешки права гарантира човешкото достойнство. Всеки един човек трябва да познава тези права и да ги защитава, защото чрез тях той отстоява себе си като автономно и самоценно човешко същество. Същевременно това означава да се зачитат и правата на другите. Първата и основна предпоставка за отстояване на тези права е доброто познаване на основните нормативни документи, гарантиращи типовете права. Те са конституцията на Република България, кодекса на труда, всеобщата декларация за правата на човека, европейска конвенция за защита правата на човека и т.н. Спазването на общи за всички правила е гаранция за липсата на произвол и насилие срещу всеки един човек. Всеки може да реагира срещу нарушаване на неговите лични права като потърси справедливост по законов път – обръщане към съда, като в случай на неудовлетворяващо го решение може да го обжалва пред различни инстанции, включително да достигне и до европейския съд. Могат да се пишат жалби и петиции до различни институции, да се иска както подкрепата на общественото мнение, така и намесата на компетентните органи. Чрез медиите може да се получи достъп до обществено мнение. Един особен тип право в демократичната и правова държава е тяхното право на гражданско неподчинение. Това е мирен, спокоен и ясен начин за изказване на несъгласие към определени закони и действия на държавата от отделни граждани и граждански сдружения.    

Как да пишем философско есе?

Как да пишем философско есе?


Има няколко основни изисквания към съдържанието, структурата и оформянето на едно философско есе. Поставянето на тези изисквания не противоречи на същността на есето като свободно самостоятелно размишление върху философски идеи и проблеми.

За съдържанието:
1. Учениците трябва да демонстрират добро познаване на темата, по която пишат.
2. Добре е съдържанието да бъде изградено около аргументи, които са релевантни на темата. Сериозен недостатък е несъответствие между тема и съдържание.
3. Философското есе е добре обоснован философски анализ. По – важен е критическият анализ на аргументите, тяхното приемане или отхвърляне, при ясно посочване на основанията за избраната лична позиция.
4. Препоръчително е да бъдат разграничавани своите от чуждите мисли.

За структурата:
Колкото и да е свободно, есето не е поредица от несвързани мисли. То предполага ясна, логическа обоснована структура.
1. Есето трябва да започне с кратко резюме. По – конкретно резюмето включва: основният проблем; алтернативни теории и подходи към него, аргументи и контрааргументи; цел на анализа.
2.Структурата на съдържанието се изгражда около позиции и твърдения. Независимо какви позиции се разглеждат, те трябва да бъдат обосновани. В това е същността на аргумента, той е мрежа от твърдения, предназначени да доказват.
3. Стремежът да бъдем убедителни не би трябвало да води до подмяна на логиката с реториката.

За оформянето на текста:
Качеството на философското есе зависи и от степента, в която са спазени основни изисквания относно оформянето и правописа.
1. Есето трябва да бъде написано грамотно и да показва добра езикова култура. Наличието на граматически и пунктуационни грешки създава лошо впечатление и снижава качеството на текста.
2. Сериозен недостатък са грешно изписани философски понятия или имена на философи.
3. Друго важно изискване към оформянето на философския текст е цитатите да бъдат описани по възприет стандарт.

На основата на посочените изисквания можем да кажем, че едно философско есе заслужава отлична оценка, ако авторът:

• демонстрира добро разбиране на темата, на която е посветено есето


• анализира и оценява философски аргументи за различни позиции по въпроса, като разграничава ясно предпоставки от заключения


• представя оригинална лична позиция, която е логически обоснована


• като цяло, текстът има ясна логическа структура и е написан грамотно.

Делово общуване

ДЕЛОВО ОБЩУВАНЕ


1. ВЪВЕДЕНИЕ : Взаимоотношенията между хората в процеса на съвместния им живот винаги са предизвиквали особен интерес  и внимание от страна на философи, психолози, социолози, опитващи се да отнесат деловото общуване в една или друга сфера, съотнасяйки го с изработените човешки норми  на нравственост, респективно формулирайки основните принципи и правила на поведение в делова, служебна обстановка. В последно време за характеризирането на комплекса въпроси, свързани с поведението на хората в делова обстановка, се използва термина етика на деловото общуване. Изборът не е случаен. Той достатъчно пълно отразява и конкретизира предметната специфика на курса. Етиката е философска наука, чийто обект на изучаване е моралът. В етиката можем да определим два вида проблеми: въпроси относно как е длъжен да постъпва човек и собствено теоретични въпроси относно произхода и същността на морала. Изхождайки от първия проблем е очевидна практическата насоченост на етиката и нейното проникване във всички сфери на бита, за което тя получава и названието практическа философия.
2. Делово общуване: в умението ни да общуваме ползотворно с хората се явява един от най – важните фактори, определящи шанса ни да успеем в бизнеса. Още през 30 те години на 20 век Дейл Карнеги отбелязва, че успехът на човека в бизнеса се дължи на 15% професионални знания и 85% на умението да се общува с хората. В този контекст много изследователи формулират и обосновават основните принципи на деловото общуване респективно на деловия етикет.
Джен Ятер в книгата си “Деловият етикет” : как да оцелеем и успеем в света на бизнеса, определя следните 6 основни принципа на деловия етикет:
1. Пунктуален – прави всичко на време, дори прибавяй по 25% време повече, отколкото ти е необходимо, за да изпълниш дадена задача.
2. Конфиденциалност – не смесвай личният живот с работата.
3. Любезност, доброжелателност и приветливост.
4. Уважавай мнението на другите.
5. Изглеждай винаги добре.
6. Грамотност ( говори и пиши грамотно ).
Деловото общуване ( официално и служебно ) в зависимост от обстоятелствата може да бъде пряко и косвено. В първия случай то предполага непосредствен контакт със субекта на общуване, а във втория случай се извършва чрез преписки или технически средства. Както в процеса на прекия, така и в процеса на косвеното делово общуване се използват различни методи за влияние и въздействие върху хората. Най – често употребяваните са:

1. убеждаване


2. внушение


3. принуждаване

3. Влияние на личните качества
Всеки един от нас притежава индивидуални черти и качества както интелигентност, нравственост, емоционалност, воля формирани под въздействието на цялото общество, семейството, в обществения и културен живот. Ето защо  деловото общуване трябва да се основава на такива морални качества и етически категории като честност, справедливост, скромност, великодушие, дълг, съвест, достойнство, придаващи на деловите отношения нравствен характер. Върху деловото общуване оказва съществено влияние темперамента на участниците. Традиционно определяме 4 типа темперамент:

• сангвиничен е жизнерадостен, енергичен, инициативен, възприемчив към новото, контролира своите емоции и бързо превключва от една дейност към друга


• флегматичен е уравновесен, по – трудно се приспособява към нови начинания и обстановка. Дълго обмисля нови начинания, но започне ли ги  ги довежда до край.


• Холеричен е активен, предприемчив, отличава се с голяма работоспособност и упорство при преодоляване на трудности. Предразположен е към резки колебания в настроението, емоционални сривове и депресии.


• меланхоличен   е силно емоционален и предразположен към отрицателни ( негативни емоции ), в благоприятна обстановка може да се справи със задълженията си и да прояви самообладание.

Според друг психолог Карл Юнг хората биват интроверти и екстроверти. За по – подробна класификация на личностните качества се използва методът на Майерс – Бригс, основан върху теорията на Карл Юнг.

1. Екстровертите – изцяло направляват собствения си живот, при тях думите се препокриват с делата.

Интроверните – обратно. Предпочитат да говорят отколкото да действат.

1. Сензитивни са онези хора, които активно и реалистично се ориентират в детайлите и подробностите

Интуитивните се основават на своите въображение и интуиция.

1. Логиците – те правят рационални, логически изводи, с                        лекота определят кое е правилно и кое не, анализират ситуациите, в които попадат.

Емоционални – вземат решения, основавайки се на своите чувства. Те са тактични, състрадателни и склонни към благотворителност, отлични дипломати.

1. Рационалисти – имат организиран и контролиран живот.

Ирационалисти – отличават се със спонтанни реакции.
Отново ще се върнем към деловата беседа, която се състои от следните 4 задължителни етапа.

1. Изложение и запознаване с въпроса, поставен за решаване.


2. Уточнение относно, влияещите върху решението фактори.


3. Избор на решение.


4. Вземане на същинско решение, запознаване на участниците с деловото общуване.

Условие за успех на деловата беседа са: компетентността, тактичността и доброжелателността на всички участници. Важен елемент както за деловата така и за светската беседа е умението да се слуша събеседника. “Общуването е като улица с двупосочно движение. Съществуват определени правила, към които трябва целесъобразно да се придържаме при воденето на беседа в делова или неформална обстановка. Сред тях ще определим най – важните: необходимо е да водим беседата така, че всеки участник да има възможност да се включи в разговора и да представи своето мнение. Недопустими са нападките и обидите към чуждото мнение. При изказване на мнение е недопустимо да се повишава тон: спокойствието и твърдостта на изказа действат по – убедително. Изящество в разговора се достига чрез ясност, точност и достъпност на изказваните доводи и съображения. По време на разговор е важно да запазим самообладание, добро разположение на духа и благожелателност. Недопустимо е при разговор да се злослови или да се говори “ зад гърба” на неприсъстващи. Не трябва да се обсъждат и въпроси, които по които не сме достатъчно компетентни. Ако друг човек започне едновременно с нас да говори е добре да му отстъпим думата.

Есе-свобода

Как ще се отнесете към твърдението, че “ аз мога да си поставя моята свобода като цел, само ако наравно с нея поставим свободата на другия като цел “. Не е ли другият границата на моята свобода?



Една от способностите на всяко живо същество, включително хората, е идентифицирането на нещата и явленията. Да се идентифицира нещо в света около нас, означава първоначално да се различи и открои от другите неща. Не винаги, когато различаваме и идентифицираме нещата, ние разбираме целите им и определяме същността им. Когато осъзнаваме различията си от другите неща и хора, ние намираме себе си, преживяваме чувство за своята специфичност. По този начин разбираме своята отделност и че животът на всеки е неповторим и единствен. Като преживяваме по този начин личността сме склонни да си представяме, че винаги и във всички епохи хората са били личности и са мислили себе си като личности,  т.е. като за обособени и уникални индивиди. Тази представа се ражда с модерността и е просто една историческа форма, в която индивидът се преживява. Един от начините за конструиране на личността е понятието за разумен индивид. Това означава, че личността винаги се мисли като разумна, а човек се превръща по определение в мислещо същество. Всичко, което един човек прави, може следователно да се опише и анализира като разумно, т.е. като разбираемо за другите. Важен аспект е възможността човек свободно и публично да упражнява разума си.  По този начин моята свобода се среща със свободата на останалите хора.  Именно тя е в основата на модерността. Животът на човека зависи само от него, той е сбор от изборите, които този човек прави. Животът се превръща в проект, който човек  измисля за себе си. Тази идея непрекъснато поставя индивида пред необходимостта да отговори на въпроса " Кой съм аз ? “. Ако аз мога да се измислям, то тогава нося отговорност за това, което съм измислил и трябва винаги да знам “ кой съм “. Всъщност личността не е никога самотна, човек никога не е съвсем сам и не прави сам своите избори. Индивидът винаги е положен в някакво социално поле, което му задава определени начини на поведение. В модерното общество отделните индивиди се мислят като отделни личности и затова всеки един от нас мисли себе си като личност, която при това е уникална, различна, отговорна. Конструирането на собствената ни индивидуалност е метафорично казано един непрекъснат процес на преговори, който водим с другите. Ние се представяме като някакви, другите ни признават като някакви. Между представянето и признанието лежи едно поле на преговори, в което договаряме собствената си идентичност. Ние непрекъснато влизаме в нови социални отношения, а това означава, че измисляме себе си по нов начин, че договаряме нови признания за себе си. В този смисъл най – уникална и различна би била личността на този, който е влязъл в най – голям и най – разнообразен набор от социални отношения. Човек винаги заема някакво място в обществото и може да влиза в отношение с хора, които са на същото или на сходно до неговото място. В модерността човек може да мени мястото си и е социален във всеки аспект от съществуването си. Много често ние отъждествяваме себе си и с нашите приятели, със семейството, с народа си. Това е една външна – общностна идентичност, която трудно отделяме от представата за себе си. Ако при личното самосъзнание ние отговаряме на въпроса “ Кой съм аз ? “, то при идентифицирането ни с определена общност се питаме “ Кои сме ние? “ . Затова можем да разграничим два типа идентичности при човека – Аз – идентичност и Ние – идентичност. Дали ще развие чувство за индивидуализъм или ще се отъждествява с общността зависи от всеки отделен човек. Познанието на човека изхожда или от самопреживяванията на Аз - а  или от преживяванието на другия човек. Кой е другият? Всеки не – Аз, този до теб, срещу теб………… Другият е толкова неповторим и уникален,  колкото и ти самият. Другият е пълноправен Аз – свободен и отговорен. Защо е съществен другия за мен ?. Защото човешкото битие не е само уникалност, но е битие със другите. Срещата е събитие, в което хората откриват онова, което може би не са знаели и дори не са могли да знаят за себе си, ако не съществуваше погледът на другия.
Срещата с Другия е диалогично събитие. Благодарение на това човек осъществява себе си като социално същество. Съвместността на човешкото съществуване не може да бъде обезличена, защото Другият – това е друга неповторима личност. Личността е невъзможна без Другия. Следователно субект – субектното разбиране на човешкия живот изтласква на преден план отношението към себе си и към другия като мяра на техните неповторими връзки. Защото Другият е не друг човек, оставащ предмет на моето съзнание, а друго пълнокръвно съзнание, стоящо редом с моето и в отношение, към което моето собствено съзнание може единствено да съществува.
Човек като “ осъден на свобода “ и на необходимостта непрекъснато да избира себе си, придобива реалност само в двоите действия, в които той реализира своите проекти. Така той е субект на поредица от постъпки и по този начин сам изгражда своята съдба. Същевременно всеки отделен индивид сам избира и своето отношение към свободата на другите. Но тъй като в своето битие  отделният индивид не е сам, изключително важно значение придобива проблемът за “ Другия “ като необходимо условие за неговото съществуване и себепознание. В своето съвместно битие “ с Другите “ всеки индивид създава проекти, които са разбираеми за останалите и по този начин имат  универсална значимост. В битието на индивида неговата собствена свобода се среща със свободата на другите. Всеки човек съществува пред лицето и погледът на другия. Единственият начин да си поставя моята свобода като цел е да желая свободата на другия. Само по този начин човекът, който е осъзнал, че  е “ законодател “ във Вселената на своята субективност и е винаги в търсене на цели извън себе си, ангажирайки се със свободата и на “ Другите “ , реализира себе си и своята свобода. Истинската свобода се състои в равенството ми с другите, аз съм само тогава истински свободна ако и Другия също е свободен и е признат от мен като такъв. Границата на моята свобода е граница на чуждата свобода. Мога да имам претенция за признаване на моята свобода само ако признавам правото на другите да притежават свобода.          

Есе Глобализация

               

     Съдържа ли в себе си глобализацията своето разрешение


Терминът  “глобализация “ се характеризира с настъпилите промени в обществото вследствие на бурното развитие на технологиите, информацията и компютърната мрежа. (Още през 1962г. Маршал Маклуън улавя тенденциите за превръщането на света в “ глобално село “ в резултат на масовите комуникации, но те ще станат отчетливи едва през 90 те. години на нашия век).
Глобализацията води до създаването на един свят, в който националните държави не са вече централни актьори. Новата глобална икономика е извън контрола на отделните държави. Глобализацията се свързва с кризата на териториалната държава.Съществена особеност на глобализацията са не границите, а транснационалните потоци от идеи, стоки, символи, хора, образи, пари, неограничавани от граници в един постоянен процес на обмяна.  
Глобализацията е тенденция, която се разгръща в момента. Чрез нея светът се превръща в общо социално и културно пространство за намиращите се на съвсем различни места в реалното физическо пространство хора. Глобализацията се усеща в най – висока степен от жителите на големите градове, от младите хора, от непосредствените участници в изграждането й. Глобализацията носи както своите положителни, така й своите отрицателни ефекти.Колкото по – слаба икономически  и политически е една държава, толкова е по – откъсната от процесите на глобализиране.  От една страна глобализацията за тези държави е блян, мечта, а от друга  невъзможността им за участие ги обрича на изолация.За тези държави, които активно участват в процеса на глобализация този процес има историческа стойност, защото тя въздейства върху човешките интереси и ценности, лична идентичност, социална справедливост ………….. Тя налага императива да се мисли глобално и действа  локално.Чрез изброените до тук процеси целя да покажа, че глобализацията предполага налагане на определен тип западна култура и по – точно на американските ценности. Но глобализацията не трябва да се разглежда единствено като налагаща западен тип поведение. Много по – важни и интересни за наблюдение са процеси противоположни на изброените по – горе. Те са свързани с множествеността на перспективите, които от своя страна дават възможност на всеки човек сам да “ подреди “ своя живот като “ мозайка “  с най – различни парченца от различни култури и да сътвори един колаж. Така всеки индивид изгражда своята “ мозаична култура “, но това поведение не е случайно, а е продиктувано от механизма на съблазън. Това е свят на все по – големи възможности за индивидуален избор, позволяващ свободно движение.
     Това изложение ми бе необходимо, за да стигна до извода, че глобализацията усилва разпространението на една култура в “ световното общество”, в която съ – съществуват множество специфични, различни, традиционни култури, удържащи своите ценности и идинтичност. Логично възниква въпросът  как ще се удържа или от кого ще се удържа равновесието между стремящите се да наложат своите ценности култури? Затова и глобализацията  съвсем не означава край на културното многообразие. Голяма част от глобалната “ масова култура” е всъщност подплатена с локални идеи, стилове, жанрове музика, изкуство и т.н. Глобалната култура не е нещо единно, а представлява своеобразна мозайка, колаж.